Отпуснах пръчката и наведох глава.
— Значи признаваш превъзходството ми, Вега от Горчилище!
Вдигнах очи и по погледа му разбрах, че е осъзнал грешката си. Но твърде късно. Изтрих усмивката от физиономията му, но не с магия.
А с юмрук.
Облечената ми в ръкавица ръка със сила, удесеторена от Дестин и от всичката омраза, натрупана към това противно създание, го улучи в челюстта и го запрати в стената. Тя се срина под тежестта на удара и тялото му се озова чак в съседната стая.
За един тържествуващ миг огледах струпаните на камара Маладони, преди да произнеса:
— Реджойнда, истински пръстен!
Надянах го на ръката си и го завъртях със знака навътре. После обгърнах своите другари с магичната нишка и всички изчезнахме.
Това определено бе най-хубавият рожден ден в живота ми!
TRIGINTA OCTO
Краят на старото ми аз
Щом се прибрахме в Емпирей, използвах Целебния камък, за да излекувам ръката на Денис, изгарянето върху лицето на Сара и една рана на бедрото на Амикус. Похвалих и тримата за проявената храброст и самообладание в битката.
На закуска разказахме историята за стълкновението с Маладоните. Щом Сара стигна до частта за това как бях запратила Ендемен през стената, избухнаха толкова оглушителни аплодисменти, че ушите ми после дълго не преставаха да звънят.
Връщането на пръстена повдигна духа ми и аз се залових с още по-голямо усърдие да обучавам своите питомци. Давах им все по-трудни задачи, уверена, че ще се покажат достойни за предизвикателството.
Следвах примера на Астрея Прайн, като изработвах глинени статуи вместо мишени с помощта на заклинанието Голем маскерадо. И нарочно ги правех да изглеждат като костюмираните!
Дните минаваха, а Голямата зала все повече наподобяваше истинско бойно поле. От всички страни летяха мълнии и разрязваха статуите или ги пръскаха на парчета.
С определено задоволство отбелязвах, че жените усвояват материята по-бързо от мъжете. Също бяха по-агресивни и не отстъпваха нито педя пространство на противника.
Толкова се гордеех с тях!
Сара Бонд, набрала самочувствие след експедицията ни в града, се бе превърнала в същинска машина за магии. Хвърляше ги с главозамайваща скорост и въртеше пръчката така, сякаш бе родена с нея.
Тя, както и Денис и Амикус, се радваха на особена популярност. Останалите непрестанно им досаждаха с въпроси за всяка подробност около сражението в къщата на майора. Аз нямах нищо против — важно бе да научат от първа ръка какво е да се изправиш очи в очи с врага. Скоро щеше да им се наложи да го приложат на практика.
Сега, след като отново разполагахме със закрилата на невидимостта, с Петра се редувахме да водим групи от по двама и трима до Честен, Голям Честен и дори до гара Бимбълтън. Имахме няколко схватки с войници и Маладони, от които винаги успявахме да се измъкнем невредими. А опитът, който младата ми армия трупаше, бе наистина безценен.
Стараех се да отделям внимание на всеки един от членовете й, защото знаех, че в предстоящата война от техните умения ще зависи животът ни. Хора като Денис, Амикус и Сара вече се превръщаха в изпечени бойци, но за да успеем, всичките петдесетима трябваше да бъдат на тяхното ниво.
Сесилия Харкс бе високо, слабо, деветнайсетгодишно момиче с червена коса, лунички по бузите и пъргава ръка. Бяхме я спасили от дома на двойка възрастни съпрузи, които се държаха отвратително с нея — караха я да спи в мазето при въглищата, да яде от купа на пода и я биеха, когато им скимне.
Посветих я в някои тънкости на Джагада, показани ми от Астрея — как да завърта тялото и бедрата си успоредно с движението на пръчката, за да повиши скоростта и силата на магията.
Тя опита отново и аз кимнах доволно, щом глинената статуя се покри с безброй дълбоки разрези.
— Браво на теб, Сесилия. Не бих могла да го направя по-добре.
Очите й светнаха от гордост, а аз продължих нататък.
В другия край на залата Петра усъвършенстваше със своята група заклинанието Субсервио. За демонстрация го направи на Никълъс Бонъм — висок, як младеж с красиви черти, сини очи и дълга руса коса. Щом Никълъс застина, а погледът му се изпразни от съдържание, тя го накара да подскача на един крак и да се върти около себе си, а после да й каже, че я обича.
Насядалите наоколо дружно се засмяха, но аз се замислих.
Дали пък наистина не бе хлътнала по русокосия хубавец?
Можех само да се надявам.
Джеймс Трокмортън бе дребен мъж, прекарал в робство най-дълго от всички, още от деветгодишна възраст. Спрях се, за да упражня с него Ембатлементо. Първите шест пъти пробих с лекота издигнатия от него щит, но на седмия не успях.