— И ти какво го посъветва?
— Да следва сърцето си.
Изгледах я неуверено.
— Значи ти не го…
— Не съм казала това, нали? — Тя замлъкна само за миг, преди да добави: — Аз също смятам да следвам своето сърце!
Сетне ми пожела лека нощ, врътна се и изчезна в стаята си, оставяйки ме сама.
Какво друго можеше да очаква човек от вироглавата Петра Сонет?
Не мина много и иззад ъгъла се зададе самият Делф.
Лицето ми пламна, но се постарах да звуча небрежно.
— А, Делф, с Петра тъкмо си говорехме за теб.
— Какво по-точно?
— Нищо особено. Просто че си много добър преподавател.
— А, така ли… — измърмори разсеяно той.
— Какво има? — попитах.
— Радвам се, че подаръкът ти хареса.
Докоснах медальона.
— Направо съм влюбена в него.
Той пристъпи малко по-близо.
— Исках да ти подаря друго за рождения ден, но… не бях сигурен дали ще ти стане приятно.
— Винаги ще ми е приятно, щом е от теб, Делф.
Неусетно се озовахме на сантиметри един от друг.
И той ме целуна. Имам предвид, целуна ме истински.
Преди да разбера какво става, аз също го целувах. Стояхме така сигурно пет минути, със слети устни и тела, а моите крака се подкосяваха.
Тогава чухме сподавен кикот.
А някой прочисти гърло.
Обърнахме се и видяхме, че половин дузина души ни наблюдават. Сесилия Харкс и още едно момиче се топяха от умиление, макар и примесено с леко разочарование. Мъжете, сред които Амикус и Денис, изглеждаха просто смутени.
— Е, лека нощ, Делф — казах аз.
Отлепихме се един от друг, а аз изтичах в стаята си и хлопнах вратата.
Усмивката ми бе толкова широка, че сама не вярвах как се побира върху лицето ми.
Вътре заварих Хари Две, но не заспал, какъвто навик имаше по това време.
Очите му бяха широко отворени, а видът — някак странен.
Седнах до него на леглото и го погалих по козината.
— Всичко наред ли е? — попитах.
Очаквах в отговор да ме близне по бузата, както обикновено, но той дори не помръдна.
Леко разтревожена, се съблякох, минах през банята и се мушнах под завивките.
И останах да лежа така, вторачена в тавана.
Усещах как времето минава. Скоро настъпи най-тъмният час преди зазоряване, а аз още не бях затворила клепачи.
Щеше ми се да мисля за Делф. За целувката, донесла ми толкова много отговори. И накарала сърцето ми да пърха от щастие. Но вместо това умът ми постоянно се връщаше към странното държание на Хари Две. Той още стоеше на абсолютно същото място, без да трепне дори с мускулче, подобно на мраморна статуя.
Понякога вдигах глава и го поглеждах, надявайки се най-сетне да легне и да поспи. Но това не се случваше. А знаех, че кучето ми не прави нищо без причина. То открай време бе моят ранен предупредителен сигнал. Усещаше нещата дълго преди мен.
Накрая припълзях до своя верен другар и го прегърнах през шията.
Вгледах се внимателно в муцуната му. Очите му бяха насочени право към вратата, а челюстите — здрави стиснати. Изглеждаше по-сериозен от всякога — дори от случаите, когато смъртта бе стояла насреща ни в облика на гарм, джабит или Маладон.
Простила се окончателно със съня за тази нощ, станах и се облякох. Тъкмо размишлявах дали да не сляза и да се подготвя за новия учебен ден, когато кучето внезапно изръмжа и скочи на пода.
— Какво има? — притичах до него.
Той не ме погледна, но единственото му ухо стоеше наострено.
Сетне се втурна към вратата и започна да драска по нея.
Отворих я и той побягна навън.
— Хари Две!
Завтекох се след него по коридора, а после надолу по стълбището.
Стигнахме първия етаж, а той все така не спираше.
Мярнах го да свива зад един ъгъл и да продължава към други, дървени стълби, водещи към сутерена.
Гърлото ми се сви, защото се досетих накъде отива.
Към малката врата с бронзова дръжка, изобразяваща пищящ Уъг. Когато най-сетне го настигнах, той вирна муцуна към мен и изджафка, сякаш ме подканяше: Хайде, докога ще се бавиш?
Отворих с помощта на пръчката и той хукна отново, а аз — след него.
Звуците скоро достигнаха до ушите ми.
Някой ридаеше.
Блуждаещите светлини се стрелкаха от всички страни, както и преди, но сега ми се сториха повече, а полетът им — по-трескав и безразборен.
Озърнах се да видя Ума Кадъм или пък Алис Адронис с нейната пробита броня и смъртоносна рана на гърдите, но тях ги нямаше.
Откъде тогава идваха риданията?
Както винаги, Хари Две се ориентира по-бързо от мен и се насочи към един далечен ъгъл. Щом стигнах дотам, установих, че това всъщност е проход, водещ към друга, много по-малка стая.