А в средата и бе коленичила прегърбена фигура.
Пристъпих полека, неуверена кой може да е това. Съмнявах се някой от петдесетимата ни ученици да е способен да открие мястото, камо ли да влезе в него. Дали не беше член на персонала? Или пък поредната душа, ненамерила покой?
— Извинете — промълвих. — Добре ли сте?
Когато фигурата извърна глава към мен, ми се стори, че ще припадна.
Стоях лице в лице с безплътния образ на Моригон.
Но Моригон бе останала у дома, в Горчилище.
Тогава какво, по дяволите…
Дъхът секна в гърлото ми.
Горчилище!
Втурнах се напред и приклекнах до нея.
Несъмнено бе Моригон, но една твърде променена Моригон.
Още когато бях видяла изображението й в дома на Астрея Прайн, тя не изглеждаше така висока, царствена и безупречна, както я помнех, а изпита и състарена. Но в чертите на жената, която сега стоеше пред мен, бе запечатан безпаметен ужас, примесен с бездънно отчаяние.
Не знам кое от двете ме тревожеше повече.
— Моригон? Аз съм, Вега Джейн.
По изражението и ясно личеше, че знае коя съм. Отначало не каза нищо. Само се пресегна да ме улови за ръка, но ефирните й пръсти просто преминаха през мен.
— Вега — произнесе почти шепнешком.
— Какво се е случило? Как попадна тук?
— Аз съм мъртва — отвърна тя със същия тих глас, сякаш едва имаше сила да говори.
— Мъртва! Но как?
— Те дойдоха.
Те? зачудих се. Кои те?
Но после образите сами изникнаха в съзнанието ми. Можеше да има само едни те.
— Маладоните — промълвих. — Нападнали са Горчилище?
Тя кимна.
— И са те убили?
Ново кимване.
Усетих свиване под лъжичката.
— А… останалото село?
Фигурата не отвърна нищо, само скръбно поклати глава.
— Не… Не може да бъде! — възкликнах.
Сега чертите на Моригон се втвърдиха, станаха сурови и жестоки.
— Аз те предупредих, Вега. Казах ти какво ще стане. Е, то стана. Смъртта на всички ни тежи на твоята съвест.
Преди да успея да отвърна каквото и да било, образът й избледня и изчезна.
Останах, вперила взор в празното място, където бе стояла. Съзнанието ми бе спряло.
След няколко секунди, когато заработи отново, в него напираха ужасяващи мисли.
Горчилище… Моят дом…
Те бяха убили нея. А може би и… всички останали?
Сгърчих се конвулсивно на пода и повърнах вечерята си.
Щом успях отново да стана на крака, хукнах назад, следвана от Хари Две. Дори не гледах къде стъпвам, блъсках се в стени и прекатурвах мебели. Истинско чудо бе, че не събудих цялата къща, но в крайна сметка стигнах до стаята си, без никой да ме забележи.
Сложих си наметката, омотах Дестин около кръста си и препасах кожената сбруя за Хари Две. Щракнах с пръсти и той скочи в нея, както бе правил толкова пъти преди.
Минахме покрай стаите на Делф и Петра, без да спираме. Това бе нещо, което аз трябваше да свърша.
Сама.
Щом излязохме пред Емпирей, почуках по крака си и произнесох заклинанието, представяйки си ясно къде искам да попадна.
Миг по-късно кучето и аз се озовахме на мястото, откъдето бяхме влезли в този свят преди толкова време. Наоколо бе мрачно и студено.
Пристъпих напред и вдигнах пръчката.
— Експозадус.
Пред очите ми се разкри магическият купол, скрил под себе си както Горчилище, така и Мочурището. Върху него имаше едва забележима следа, като фин шев върху дреха.
Оттук бяхме преминали.
Погледнах надолу към пръстена си. Вече веднъж го бях използвала, за да преодолея преградата.
Полезна дрънкулка.
С тези думи го бе нарекъл Ендемен в спалнята на майор Нелсън. Сега вече разбирах какво е имал предвид.
Оживлението в замъка, което бях видяла, вероятно бе настъпило след узнаването на начина, по който сме влезли. Преди това куполът е бил непокътнат и напълно невидим. Те не са можели да го открият. Отваряйки пролука в него, ние бяхме оставили белег върху перфектната му повърхност и разкрили съществуването му. Но пак без особена полза за Маладоните, защото не са можели да преминат през него.
Докато не са получили пръстена.
Сърцето ми слезе в петите при тази мисъл.
Но сега той отново беше у мен. Преодолях преградата с негова помощ, а сетне си представих мястото, което познавах по-добре от всяко друго на света — родното си село. Почуках крака си с пръчката и измърморих: