Направих всички ни отново невидими и поехме по обратния път, докато отново не зърнахме влака. Тогава насреща ни се появиха фигури с наметки и магически пръчки и ние се притаихме в един ъгъл.
Чуваше са как локомотивът отново набира пара. Осмелих се да надзърна от укритието ни и цялата изстинах. Фигурите идваха право към нас. Трябваше да са Маладони. Бяха облечени досущ като онези в „Свети Некро“.
— Знаят, че наоколо има някой, който не бива да е тук — промълвих колкото можех по-тихо.
Те вървяха редом, обхващайки целия коридор, и размахваха пред себе си пръчките, от чиито върхове струеше светлина. Явно планът им бе чрез магия да открият натрапника!
Нямаше как да минем покрай тях. Хвърлих поглед към отворената врата на влака недалеч от нас. Това бе единственият ни шанс за бягство.
— Насам, бързо! — прошепнах.
Прекосихме на пръсти перона и се вмъкнахме във вагона. За наш късмет, той се оказа празен.
И тогава видях през прозореца, че Маладоните сменят посоката и тръгват към нас.
— По дяволите! — изсъсках. — Сякаш усещат къде сме.
— Как ще им се изплъзнем? — възкликна Петра.
Забързахме към дъното на вагона, по-далеч от вратата.
Маладоните влязоха и взеха да се оглеждат. Накрая явно решиха, че няма никой и тръгнаха да си ходят. Всички, с изключение на един. По необяснима причина той си пое дълбоко дъх през носа и подозрително смръщи вежди. Едва тогава се досетих и положих длан върху козината на Хари Две. Невидимостта не прикриваше мириса. Проклетникът явно надушваше кучето ми.
Но преди да успее да стори каквото и да било, насочих пръчката към него и промълвих:
— Конфузио.
Заклинанието го улучи и той начаса доби объркана физиономия.
Един от останалите, вероятно негов началник, се обърна и като видя това, го извлече грубо от вагона, дарявайки го с плесник зад врата.
С тласък и протяжно стържене влакът се задвижи и започна да напуска перона.
Аз изпуснах дълга въздишка на облекчение. Идеше ми да запищя от радост, че сме се отървали, но после мислите ми се върнаха към всички онези клетници с изпразнени съзнания и усмивката изчезна от лицето ми.
И техният живот беше като моя в Горчилище — пропит единствено от лъжи.
— Вега Джейн, кой според теб кара влака? — попита Делф.
— Че откъде да знам?
— А къде смяташ, че отиваме? — обади се Петра.
— Отговорът е същият — сопнах се аз.
QUINQUE
Господин Ендемен
Щом излязохме от гарата, влакът ускори и след броени минути вече се носеше като хала в нощта. Аз гледах тъмната местност, прелитаща зад прозореца, и се дивях на бързината му.
Дивях се също защо сме единствените пътници в него. А може би в съседните вагони имаше и други?
Все така свързани от нишката на невидимостта, тръгнахме да ги огледаме, но никъде нямаше жива душа.
Само един вагон бе по-различен от останалите. По стените липсваха прозорци, а към всяка седалка бяха прикрепени зловещи вериги.
Спогледахме се неспокойно при вида им, а после побързахме да се приберем в нашия вагон.
Докато сядахме на местата си, Делф каза:
— Чудя се кого ли оковават в тези вериги?
— Не и онези с изтритите съзнания — поклатих глава аз. — Според мен те просто си остават в Честен, а на никого не е притрябвало да оковава хора, неспособни да мислят самостоятелно.
— Явно тази вечер са разтоварили всички, защото проклетият влак е напълно празен — отбеляза Петра. — И все пак ще е интересно да узнаем накъде отива и кой го управлява.
Извадих пръчката, насочих я напред към локомотива и изрекох:
— Кристиладо магнифика.
Видяхме двама мъже, разположили се в удобни кресла. Те не носеха наметала, а сини униформи с фуражки, подобно на онези, които регулираха движението по улиците. Пред тях имаше голямо дървено табло, осеяно с множество бутони и лъскави лостчета. А също циферблати, зад чиито стъкла тънки стрелки трептяха над някакви цифри. Единият запали лула и над нея започна да се вие синкав дим. Той и другият мъж си бъбреха небрежно. Пред тях имаше голям прозорец, показващ пътя, по който се носеше влакът.
Прекъснах заклинанието и се обърнах към спътниците си. Те бяха видели същото като мен и Делф имаше облекчен вид.
— Е, поне вече знаем, че не се носим напосоки.