Беше извършил деянието без колебание, без гняв, като човек, който се отървава от досадни насекоми. Сякаш това бе най-нормалното нещо на света. Състоянието на духа, необходимо за извършване на убийство, което за мен бе почти непостижимо, освен ако някое мое любимо същество не се намираше в смъртна опасност, при него изглежда бе в постоянна готовност. Не можех да си представя как някой може да е толкова… жесток.
Той поглади самодоволно пръчката и я прибра във вътрешния джоб на сакото си.
Сетне се озърна наоколо, карайки ни да се снишим още повече в тревата.
— Ще претърсим цялата околност — каза. — По въздух и по земя. Рано или късно ще ги открием. Крийл — обърна се към един от придружителите си, — ти се погрижи за телата. На семействата да се предостави обичайното обяснение за злите Кампиони. Съболезнования, компенсации за загубата и така нататък. Хайде, действай.
— Да, господин Ендемен.
В главата ми забушува рояк от нови мисли. Зли Кампиони?
Крийл насочи пръчката си към двата трупа и промърмори нещо, което не успях да доловя. Те моментално се оказаха омотани в плътно зебло и пристегнати с върви. Крийл се издигна във въздуха и посредством заклинание накара зловещия товар да го последва. Сетне като вихрушка се изгуби в неизвестно направление.
Ендемен изгледа останалите, облечени досущ като него — в елегантни костюми с жилетки, вратовръзки, кафяви бомбета и лъснати обувки. И носещи смъртоносни пръчки.
— Ще се разделим на две и ще се пръснем по терена — нареди на хората си. — Половината във въздуха, другата — на земята. Заклинанията да се сведат до минимум. Забележите ли нещо, подайте сигнал. Изчакайте ме, преди да убивате. Искам да задам някои въпроси. Да вървим!
Аз се досещах какво предстои и бях започнала да изтеглям малката ни група още докато Крийл се занимаваше с опаковането на телата.
Сега всички се издигнахме във въздуха и полетяхме с цялата скорост, на която бях способна. Петра бе най-отзад, за да ни охранява с пръчката си при нужда. Макар че стигнеше ли се до схватка, тя нямаше да трае дълго. Трудно можехме да се опълчим на толкова много зли магьосници.
Образът на двамата клетници, строполяващи се мъртви на земята, бе още пред очите ми. Съмнявах се, че някога ще се отърва от него.
Докато опустошеният влак изчезваше в далечината, единствената ми цел бе да увеличавам разстоянието, делящо ни от преследвачите.
Неочаквано върхът на пръчката ми не се насочи надолу, променяйки посоката на полета ни. Колкото и да се мъчех, не можех да я изправя.
Ние се спускахме шеметно от небето.
Към своята гибел.
SEX
Напътстваща сила
Малко преди да се ударим в земята, все пак успях да направя маневра, така че се приземихме тромаво, но благополучно. Погледнах нагоре и видях половин дузина тъмни силуети, носещи се към нас. Бяха Ендемен и придружителите му.
Усетих подръпване в ръката, държаща пръчката. Силата, съдържаща се в нея, ме изправи на крака и ме затегли наляво, към близката гора.
Втурнахме се към дърветата и потънахме сред благодатното убежище на техните стволове и корони. Тичахме, докато не останахме без дъх. Дори Хари Две бе изплезил език, а хълбоците му се повдигаха тежко.
След като се посъвзехме, погледнах Делф, а той мен. Върху лицата ни бе отпечатано едно и също изражение. На ням ужас.
— Е, мисля, че най-сетне открихме проклетите Маладони — наруши мълчанието Петра.
— И какво ще правим сега? — попита Делф.
— Трябва ни скривалище, докато не съставим някакъв план — рекох, след като направих всички ни отново видими.
Тъкмо се канех да продължа, когато пръчката ме дръпна пак — толкова силно, че едва не ме събори. Дори да исках, нямаше начин да й се противопоставя.
Тя ме поведе през още гъсталаци, баири и поточета, все по-навътре в гората. Подтичвах като слеп, вързан на юзда, а останалите правеха всичко възможно да не изостанат.
Прескачах паднали дънери, привеждах се под клонки, шибащи лицето ми, а бодливите храсти раздираха кожата ми до кръв. Но изпитанието не свършваше. Чувствах се все по-уплашена, дробовете ми горяха, а краката ми тегнеха като олово. Докато най-сетне внезапно не спрях на една полянка.
Пръчката вече не ме теглеше, а сочеше право напред.
Пред мен имаше стара, разнебитена къща, построена от зеленясали дялани камъни, стари тухли и почернели греди. Покривът бе плочест, като някои от онези в Горчилище. Прозорците бяха сводести и двукрили, а вратата — от тежък дъб, обкован с ръждиви гвоздеи. От покрива стърчаха половин дузина комини, но нито един от тях не бълваше дим. Цялото място имаше изоставен вид. Някогашният двор бе занемарен и обрасъл с високи бурени. Виеща се каменна пътека водеше до входната врата.