Стоях и размишлявах дали да не тръгна по нея, когато останалите ме настигнаха.
— Какво ти става, Вега Джейн? — изгледа ме подозрително Петра. — Да не си полудяла да се втурваш така?
Делф само пъхтеше мълчаливо приведен, а огромната му гръд се издигаше и спускаше като ковашки мях.
Хари Две наблюдаваше откритата от мен къща, а в очите му сякаш проблясваше доволна искрица.
— Не бях аз — обясних. — Пръчката си бе наумила да ме доведе дотук.
Делф се изправи, зърна постройката и зяпна учудено.
— Какво е това?
— Мисля, че ако влезем, ще разберем.
— Ами ако вътре е пълно с типове като онези от влака?
— Надали, Делф. По всичко изглежда, че тук отдавна не е стъпвал човешки крак.
— Вярно си е — кимна той.
— Къщата е доста голяма — изтъкна Петра. — Преследвачите ни трудно биха я пропуснали.
Тя имаше право.
В следващия момент чухме зад себе си онова, от което се опасявахме най-много. Стъпки и гласове.
— Бързо — отсякох и дружно се впуснахме по криволичещата пътека към входа.
На стената бе прикрепена месингова табела с една-единствена дума, гравирана отгоре: ЕМПИРЕЙ.
Нямах представа какво означава.
— Вега Джейн, да станем отново невидими, преди да влезем — предложи Делф.
— Добра идея. — Завъртях пръстена, магичните нишки ни обгърнаха и ние се скрихме от чуждите погледи.
Въздъхнах с облекчение, щом тежките дъбовите крила поддадоха под натиска ми. Промъкнахме се вътре и затворихме тихо след себе си.
Приближихме на пръсти един от прозорците и надникнахме навън.
Петра ги видя първа.
— Ето там — прошепна.
Един мъж излизаше от гората. Стомахът ми се сви, защото това бе Ендемен.
Още двамина го следваха по петите, като държаха пръчките си в готовност. С безупречните си костюми и бомбета изглеждаха доста странно, разхождайки се така сред буйната растителност.
Но те не се разхождаха, припомних си бързо. Те ловуваха.
А дивечът бяхме ние самите.
Макар и невидими, инстинктивно се снишихме, когато взорът на Ендемен се плъзна покрай нашия прозорец.
Той и хората му вече се намираха на няколко крачки от къщата.
Обърнах се към Петра.
— Щом влязат, ако усетят къде се намираме, използвай заклинанието Импакто срещу онези двамата. Но остави Ендемен на мен.
Тя кимна с изпълнени със страх очи.
Мъчех се да звуча уверено, но вътрешно се боях, че каквато и магия да използвам срещу Ендемен, той с лекота ще я парира, а сетне ще довърши мен и приятелите ми.
Делф, готвейки се за предстоящата битка, бе измъкнал от торбата си стария меч на Лакланд и го стискаше здраво, но чертите му бяха унили — даваше си сметка не по-зле от мен, че ръждивото острие трудно ще му помогне срещу заклинанията.
Хари Две ме побутна с муцуна. Помислих, че иска да ме увери в готовността си да стои до мен до последна капка кръв, което и бездруго знаех.
Но причината бе друга.
Той ме подканяше да надзърна отново навън.
Сторих го и едва повярвах на очите си.
Ендемен и подчинените му стояха отвън и тихо разговаряха.
— Трябва да са хванали друг път — каза единият.
Ендемен само продължаваше да се озърта. На моменти се обръщаше право към прозореца, но изражението му изобщо не се променяше.
Едва тогава ме осени невероятната истина.
— Той не вижда къщата! — промълвих.
— Май е така — съгласи се Делф.
— Заради твоята магия ли е? — попита Петра.
Поклатих глава.
— Никога не бих могла да скрия нещо толкова голямо.
— Вижте, отдалечават се — възкликна Делф.
Каквато и да бе причината, изпитах искрена радост да видя гърбовете им.
Щом стигнаха дърветата, Ендемен поспря и за сетен път отправи продължителен взор в нашата посока.
И четиримата като по команда се снишихме под нивото на перваза.
Секунди по-късно подадохме отново носове и заварихме поляната вече празна.
От гърдите ни се изтръгна дружна въздишка на облекчение.
— Чудя се кой ли е живял тук? — рекох, обръщайки се през рамо към вътрешността на помещението.
— Не знам — отвърна Делф, — но извадихме същински късмет с тази къща.
— И какво ще правим сега? — поиска да знае Петра.
Изправих решително гръб.
— Ще разберем къде сме попаднали, разбира се.