SEPTEM
Емпирей
Почти всяка постройка, в която бях влизала от напускането на Горчилище насам, бе крила неведоми опасности. Не очаквах и тук да е по-различно. Донякъде ме успокояваше фактът, че сме невидими, макар че ако някой живееше тук, той неизбежно би се зачудил защо вратата се отваря и затваря сама.
— Бъдете нащрек — заръчах на останалите, докато тръгвахме на своята обиколка.
Първото, което ни направи впечатление, бяха размерите на къщата. Отвън тя не изглеждаше толкова огромна, но сега ми се струваше, че спокойно може да побере както Комините, така и Катедралата на Горчилище.
В широкото преддверие стояха като на пост рицарски доспехи. Излъскани до блясък, но с няколко дълбоки вдлъбнатини по тях. От едната им страна висеше в ножница дълъг, страховит меч.
Всяка стая, в която влизахме, изглеждаше по-просторна от предишната. Стените бяха от дърво, камък, фаянсови плочки, дори от метал. Навред имаше големи и удобни мебели, а също оръжия — бойни секири, копия, ножове и дори неща, които не познавах, но които имаха достатъчно смъртоносен вид. Всичко бе обляно в светлина, извираща от тайнствен източник, сякаш в таваните бяха пленени безброй кукоси, подобни на онези от Мочурището.
Не липсваха и камини, а също бани, каквито бях виждала в жилището на Моригон преди цяла вечност.
Влязохме в библиотека, цялата опасана от рафтове книги, с масивно бюро и удобни кресла за сядане. По-нататък попаднахме на кухня, толкова голяма, че дъното й едва се виждаше. Беше оборудвана с чугунена печка и огнище с казан, окачен на верига. Имаше дълга, дървена маса за хранене и шкаф с чинии, чаши, прибори и акуратно сгънати платнени салфетки.
Друг шкаф бе натъпкан с всевъзможни неща за ядене, пак безупречно подредени и съвсем пресни, което бе странно, имайки предвид, че постройката изглеждаше изоставена. Тя несъмнено бе много стара, като се започне от почернелите греди на тавана и се стигне до ореховото дюшеме, покрито с пъстроцветни килими, но чиста и добре поддържана.
Най-силно от всичко ме поразиха портретите по стените. Те бяха многобройни и изобразяваха различни мъже и жени, чиито имена бяха изписани върху малки месингови табелки на рамките.
Така узнах, че портретът, окачен над камината в най-голямата от всички стаи, е на Бастион Кадъм. Той беше висок, як мъж, със свирепо изражение, късо подрязана черна брада и гъсти вежди, почти сключени над пронизителните зелени очи. Можех да разбера защо е бил избран за водач на нашата раса. Целият му внушителен и уверен вид говореше, че е роден да командва.
Дали това не бе неговият някогашен дом? Това би ми дало известна надежда, защото поне знаех, че е бил на страната на добрите. Същевременно се чудех какво ли е станало с къщата след смъртта му. Дали бе наследена от неговите потомци? Но те не са могли да останат тук, ако всички оцелели са избягали в Горчилище. От друга страна, ако е паднала в ръцете на Маладоните, защо Ендемен и неговите палачи не можеха да я видят?
Окончателно объркана, се отдалечих от портрета и продължих да разглеждам.
Образът на Астрея Прайн заемаше почетно място в библиотеката, между два стелажа с книги. Тя изглеждаше точно каквато я помнехме от гостуването в Мочурището — млада, с остри, дори леко плашещи черти. В един сумрачен коридор пък се натъкнах на портрет на своя далечен прадядо Джаспър Джейн. Зачудих се дали не са му отредили това място заради неговата склонност към тъмната магия. Но той, или поне духът му, ни се бе притекъл на помощ в Мочурището, така че му дължахме единствено благодарност. Макар че сътвореният от него Пети кръг едва не бе погубил всички ни!
Имаше и портрети на много други хора, за които дори не бях чувала, но които явно бяха играли важна роля в света на магията.
Заварих Делф в една странична стая да гледа като хипнотизиран към стената.
— Какво има, Делф? — го попитах.
Вместо отговор той посочи с пръст една от картините. Върху нея бе изобразен мъж, възседнал крилат слеп, или кон, както биха го нарекли тук. На рамото му бе кацнал голям, ноктест ястреб.
Прочетох табелката върху рамката.
— Самуел Делфия? — възкликнах развълнувано. — Та той е бил от твоя род!
— Да, и изглежда е разбирал от животни. Също като татко. Бас държа, че двамата биха си допаднали.
— Не ще и дума — положих ръка върху рамото му.
Той изтри очи и подсмръкна.
— Да си призная, татко ми липсва. Надявам се, че е добре.
— На мен също ми липсва, Делф. Но не забравяй, че той сам искаше да напуснеш Горчилище.