— Така е, Вега Джейн, знам — кимна той, а сетне изражението му изведнъж се промени. — Чакай малко.
— Какво?
— В гробището Улвъркот попаднахме на паметната плоча на Барнабас Делфия. А пък този тук е Самуел. Значи и двамата трябва да са притежавали магични способности, нали?
— Предполагам — отвърнах предпазливо.
— А ето че аз съм най-обикновен. Нямам нито знаци по ръцете, нито нищо.
Той подхвърли думите небрежно, но по всичко личеше, че отчаяно му се ще да не са верни. Делф копнееше да бъде магьосник, но не бе по моите сили да го направя такъв.
— Знам само, че никога не бих стигнала дотук без твоя помощ — отвърнах.
Той ми благодари с усмивка и побърза да смени темата.
— Мястото изглежда гостоприемно, нали, Вега Джейн? Имам предвид, че портретите по стените са все на наши хора, а не на някакви Маладони.
— Общо взето. Но не забравяй как потръгнаха отначало нещата в къщата на Астрея Прайн. А тя също беше от нашите.
При този отговор ръката на Делф неволно посегна към дръжката на меча. Петра и аз също държахме пръчките в готовност. Искаше ми се да вярвам, че тук сме в безопасност, но вече имах горчив опит отпреди.
Накрая, подчинявайки се на призива на глада, се упътихме към кухнята. За всеки случай оставих заклинанието за невидимост. Не знаех дали на Ендемен и компания няма да им хрумне да се върнат с някакъв нов способ да намерят къщата.
Нагрях един тиган и хвърлих вътре пушена шунка, наденички и голяма, съвсем прясна телешка пържола. Петра се залови да реже зеленчуци, които бе открила в килера. Делф пък напълни казана с вода, разпали огнището и ентусиазирано обяви, че ще вари супа.
До кухнята имаше малка стаичка с тежка врата. Вътре цареше зимен студ, очевидно за да се запазят свежи по-малотрайните продукти като месо, мляко и сирена. Открих там дори готово тесто за хляб.
Много скоро ни обгърна смесица от апетитни аромати, от които устата ми се наля със слюнка. Бедният Хари Две бе изплезил език в трепетно очакване. Но всичко това не ме караше да се чувствам по-спокойна.
Петра споделяше тревогите ми. Тя издебна случай да ме доближи и прошепна:
— Вега, цялата тази храна изглежда сякаш е купена току-що.
— Знам — отвърнах. — Някой живее тук и дори в момента сигурно е наоколо.
— А тогава защо не се показва?
— Ако трябва да сме честни, и ние не се показваме.
— Но трябва да е доловил присъствието ни. Нали местим разни неща.
— Може да го е страх. От предметите, движещи се из въздуха, и така нататък.
— Може — кимна неубедено тя.
Двете наредихме върху дългата дървена маса чинии, прибори и салфетки.
Аз сложих на пода и купичка за Хари Две, а щом всичко беше готово, се заловихме за ядене и се тъпкахме, докато коремите ни не се издуха като гайди. Откакто се помнех, гладът бе мой постоянен спътник, затова сега се наслаждавах на всяка хапка и на всяка глътка от свежото, прохладно мляко. Не знаех кога ще ми се удаде отново случай да се нахраня като хората.
Щом приключихме, се качихме на втория етаж по широко стълбище с парапети, което силно ми напомни за онова в Комините.
— По всичко изглежда, че къщата не е изоставена — обърнах се към спътниците си. — Но още не сме видели стопаните, затова предполагам, че се крият. Какво ще кажете да останем заедно и невидими за през нощта?
— Да не си се побъркала? — отсече Петра. — Това само ще ни направи по-лесна мишена. Вече претърсихме първия етаж. Той е празен и разполага с три спални, подредени една до друга. Всеки от нас може да се настани в отделна стая и пак ще бъдем достатъчно близо, за да извикаме, ако се случи нещо. — Тя замлъкна и огледа оценяващо Делф. — Или пък Делф и аз ще спим в едната, а ти и Хари Две — в другата.
— А защо аз да не спя с Делф, а ти — с Хари Две? — отвърнах.
— Защото кучето е твое и ще те пази. А Делф ще пази мен. При това всяка от нас има магическа пръчка, така че намирам идеята за добра.
Извърнах глава към Делф, който постепенно почервеняваше като домат.
— Отделните спални ми се струват по-удачно решение — рекох сухо. — Ще сложим Делф по средата, а аз ще поставя заклинание върху вратата му, така че никой да не го безпокои.
Петра ме изгледа със снизходителна усмивка и аз изпитах силно желание да я зашлевя.
Вместо това си поех дълбоко дъх, завъртях пръстена и освободих вълшебните нишки, които ни свързваха.
Вече видими, се разотидохме по стаите си.
Моята се оказа голяма и добре мебелирана. Окачих малкото си дрехи в изящно резбования гардероб и се мушнах под завивките.