Още след вечеря осветлението в къщата по необяснима причина бе угаснало, така че всички носехме със себе си свещи, които бяхме намерили в едно от чекмеджетата.
Хари Две също скочи върху леглото и се настани в краката ми.
Духнах свещта и отпуснах глава върху възглавницата.
И тогава я видях.
Едва се сдържах да не изпищя.
Тя се взираше в мен от тавана.
Тогава си дадох сметка, че е просто картина на млада жена. Имаше дълга, вълниста руса коса и големи, сини очи. Лицето й сияеше от красота, но изражението му бе толкова тъжно, че аз самата усетих как ъгълчетата на устата ми се отпускат надолу при вида му.
Зачудих се коя е и защо портретът й е на тавана, а не окачен в рамка върху стената, както всички останали.
Повдигнах се на лакът и тогава ме порази друга мисъл. Как я виждах в тъмното? През прозореца не влизаше никаква светлина, а аз бях угасила свещта. Едва различавах дори очертанията на Хари Две в края на леглото, а таванът бе поне шест метра висок.
Странно.
Запалих свещта, за да я разгледам по-добре и получих поредната доза изненада.
Тя изчезна, а таванът се превърна просто в гладка, бяла повърхност.
Отхвърлих завивките, изправих се на пръсти в леглото и вдигнах свещта колкото можех по-нависоко.
Пак нищо.
Седнах обратно, духнах пламъчето и зачаках.
И ето че тя се появи.
Примигнах и потърках очи. По гърба ми пропълзя тръпка на страх.
Косата й беше все така дълга и руса.
Но сега образът се движеше.
Инстинктивно посегнах към нощното шкафче и сграбчих пръчката.
Бях преживяла достатъчно по време на пътуването през Мочурището, а също и на това ново място, за да знам, че всяко нещо, независимо колко невинно изглежда, може да крие смъртоносна опасност.
Но тя не предприемаше никакви действия. Само устните й помръднаха, а веждите й леко се присвиха, сякаш се учудваше да ме завари тук.
Следващото, което се случи, потвърди догадката ми.
— Коя си ти?
Думите долетяха до мен нежно, мелодично, но в звука им бе преплетено и друго — отчаяние, примесено с безгранично чувство на загуба.
— Аз… аз съм… — за миг се уплаших, че съм си забравила името, но после то само изскочи на езика ми. — Вега… Вега Джейн.
В следващия миг жената се отдели от тавана, спусна се полека и седна до мен. Хари Две наостри уши, но не издаде никакъв звук, което ми вдъхна увереност, защото моето куче винаги усещаше опасността преди мен.
— Вега Джейн? — промълви тя, оглеждайки ме от глава до пети с големите си, лъчисти очи.
— Да — кимнах. — А ти коя си?
— Казвам се Ума.
Ума. Ума. Бях срещала това име някъде, но не можех да се сетя къде.
— Това твоят дом ли е? — попитах.
Направи ми впечатление, че почти мога да гледам през нея. Дрехите й също не бяха съвременни. Тя очевидно принадлежеше към миналото.
— Не, но често го посещавам. Харесва ми тук.
— Да не би да си…
Жената кимна.
— Да, мъртва съм. Много отдавна.
Едва сега се сетих откъде ми е познато името. Бях го прочела върху една паметна плоча на гробището Улвъркот малко преди да влезем в Първия кръг на Мочурището.
— Ума Кадъм, дъщерята на Бастион Кадъм?
Тя кимна отново.
— И сега призрак ли си?
Отрицателно поклащане на глава.
— Не, не съм призрак.
— Тогава може би дух? Веднъж видях духа на моя прадядо, Джаспър Джейн.
— Не съм и дух.
Бях изчерпала всичките си предположения.
— Какво си тогава?
— Съжаление.
— Съжаление? Какво точно ще рече това? Всички имаме своите съжаления.
— Да, така е, но някои са по-големи от други. А ако са достатъчно могъщи, могат да те обсебят изцяло. Това е моята участ. До края на вечността.
Давайки ми този страховит отговор, тя изчезна. Аз потупах успокоително Хари Две по главата и се отпуснах отново върху леглото.
Излизаше, че въпреки големия портрет на баща й долу над камината къщата не е нейна. Значи бе принадлежала на друг. Съжаление… За какво ли толкова съжаляваше?
Придърпах завивките чак до брадичката си, сякаш техният допир можеше да ме предпази от всички злини на света.
И тогава чух писъка.
OCTO
Дом, мой дом
Излязох в коридора, който ехтеше от думканията на Делф по вратата на неговата спалня. Свалих заклинанието от нея и той изскочи по дълга нощна риза.
— Кой пищи?
— Трябва да е Петра — отвърнах.
Изтичахме до нейната врата, следвани от тревожно лаещия Хари Две.