Аз държах пръчката си в готовност.
Делф улови бравата и се помъчи да отвори, но моментално бе отхвърлен назад.
Петра изпищя отново.
Той се засили и блъсна с рамо, но отскочи пак, подобно на топка.
— Ингресио! — извиках, насочвайки пръчката.
Дървената каса запращя, но издържа на заклинанието.
— Импакто! — замахнах повторно и вратата се пръсна на парчета.
Втурнахме се вътре и заварихме Петра да виси с главата надолу от тавана. Тялото й се гърчеше конвулсивно, а около него като вихър се носеха огнени светлини и смътни фигури. Те я удряха от всевъзможни ъгли и всеки удар предизвикваше кървава резка върху кожата й.
В първия миг бях толкова слисана от гледката, че не знаех какво да сторя.
— Вега! Помогни ми! — извика панически тя.
Вдигнах пръчката и я обгърнах с магически щит.
Стрелкащите се фигури започнаха да отскачат от него и да се носят безразборно из стаята.
Делф, Хари Две и аз трябваше да се привеждаме, докато те преминаваха със свистене над главите ни.
— Параликто — хвърлих ново заклинание и фигурите замръзнаха във въздуха. Всички бавно се изправихме.
— Подготви се — казах на Делф, сетне насочих пръчката към Петра. — Деласадо.
Тя полетя надолу и щеше да се строполи на пода, ако Делф чевръсто не я бе уловил.
Наложи се недотам щастливо да гледам как тя обвива ръце около дебелия му врат и заравя разплакано лице в масивната му гръд.
— Всичко е наред — утешаваше я той. — Вече си в безопасност.
Изведнъж погледът му се отмести някъде зад мен и очите му се разшириха от ужас.
Аз се извъртях, държейки пръчката в готовност, и дъхът секна в гърлото ми.
На прага стоеше рицарската броня от преддверието. Тя вдигна ръка и отмести забралото на шлема си.
Отстъпих крачка назад, защото там нямаше лице, а единствено тъмнина.
Сетне обкованата в желязо ръка посочи към Петра и проехтя дълбок, плътен глас:
— Тя е Маладон! Тя трябва да умре от смъртта на хилядата рани!
Не знаех как да реагирам на обвинението, което отчасти отговаряше и на собствените ми подозрения.
Погледнах към Петра, чиято глава вече не бе заровена в гърдите на Делф.
— Аз… не съм… Маладон — промълви плахо тя.
— Лъжкиня! — викна бронята. — Ние знаем. Ние винаги усещаме, когато един от тях е сред нас. И никога не бъркаме. Изчакахме само да остане сама, за да не нараним някого от вас. — Сега безплътният шлем се обърна към мен. — Ти очевидно си магьосница и не си Маладон. Затова трябва да я убиеш. Тази жена е твой заклет враг.
— Не — възразих. — Тя е приятел, на наша страна е.
— Убий я! — изрева бронята толкова силно, че едва не пукна тъпанчетата ми.
— Не! — креснах в отговор.
— Тогава не ми оставяш избор.
Дългият меч бе изтеглен от ножницата и се издигна за смъртоносен удар.
Отстъпих назад и застанах между него и Петра.
— За да стигнеш до нея, ще трябва първо да минеш през мен. А аз… съм костелив орех — довърших неубедително.
Бронята се вторачи в лицето ми, доколкото едно кухо пространство може да се вторачва.
За миг ми се стори, че действително ще ме нападне, но вместо това тя произнесе с укорителен тон:
— Значи се обръщаш срещу своите?
— Не се обръщам срещу никого. Как ти е името впрочем? — додадох, мъчейки се да успокоя нещата. Нямах представа дали пръчката ще е достатъчна, за да се справи с това метално същество. А и понеже изглеждаше добронамерено към мен, не ми се щеше да го наранявам без нужда.
— Лорд Маслен от Пилсбъри — обяви с достойнство то.
— Добре, лорд Маслен, или лорд Пилсбъри, или може би трябва да изброявам всичките имена, когато се обръщам към теб?
— Пилсбъри е достатъчно — рече съществото сред кратък размисъл, като поизпъчи металните си гърди.
— Разбирам. Виж, Пилсбъри, Петра вече ми е помогнала да сразя в битка не един Маладон. Заедно избягахме и от човек, наричащ себе си Ендемен, който ни гони чак дотук.
При звука на името лордът видимо трепна.
— Ендемен? — произнесе с дрезгав глас. — Ендемен, казваш?
— Същият. Кой е той?
— Маладон — излая Пилсбъри. — Гаден, зъл, луд, безмилостен, противен…
— Разбирам — прекъснах го аз. — И ние останахме със същото впечатление.
— Той е много опасен.
— Да, видях го да убива двама души и да се усмихва при това.
— Типично за него — рече с погнуса лордът.
Изведнъж ми хрумна идея.
— Но той не може да види тази къща, нали?