— Естествено, че не. Иначе сега щеше да е вътре и да се мъчи да избие всички ни. Тя е снабдена със специални заклинания, скриващи съществуването й за Маладоните.
— Тоест никой истински Маладон не може да я види?
— Именно.
Посочих към Петра.
— Но тя я видя. И влезе вътре заедно с нас. Значи, строго погледнато, не може да е Маладон, нали?
Пилсбъри се извърна разколебано и огледа Петра от глава до пети.
— Май имаш известно право — рече накрая.
— И аз така мисля — отвърнах.
Той отпусна меча надолу.
— Въпросът е деликатен. Нашите антималадонски защити обикновено са доста ефективни.
— Но нали основната от тях е невидимостта?
Той омекна окончателно.
— Така е — въздъхна. — Няма никакъв смисъл съюзници да се бият помежду си.
Едва сега се успокоих и свалих пръчката. Но нещо в неговите думи бе събудило любопитството ми.
— Пилсбъри, ти спомена, че никога не бъркате при разпознаването на Маладоните.
— Абсолютно.
— Но как са могли изобщо да се озоват тук, след като не виждат къщата?
— О, това беше преди.
— Преди кое?
— Преди войната. Преди дори да започнат да се наричат Маладони.
Пак не ми стана съвсем ясно, но реших да попитам друго.
— А вие… какви сте всъщност?
— Аз съм част от ариергарда, оставен, за да им попречи да открият останките от нашата раса или от имуществото й. А също, при възможност да сее хаос в редиците на проклетите гадове. С първата част се справихме доста успешно.
— А с тази за сеенето на хаос в маладонските редици?
— Боя се, че там нямахме късмет. Но времето още е пред нас — додаде уверено лордът.
— Как не — изпръхтя Делф. — Минали са само някакви си осемстотин години.
— Нима? — учуди се Пилсбъри. — Е, това поставя въпроса в малко по-различна светлина, предполагам.
— Вега Джейн? — думите идваха отново от Делф, който продължаваше, за мое немалко раздразнение, да държи Петра на ръце.
— Да, какво има?
— Ами… тя малко кърви.
— Майчице — възкликнах и изтичах покрай лорд Пилсбъри до своята стая, за да взема Целебния камък от джоба на наметката си. Прокарах го над раните на Петра, като мислех за хубави неща. Те моментално се затвориха и кръвта изчезна.
— Е, сега вече можеш да я пуснеш — подхвърлих с небрежен вид, макар че ми идеше да я отскубна от прегръдките му.
— Младият господин… Вега Джейн ли те нарече? — поинтересува се лордът, който наблюдаваше внимателно отстрани.
— Да, това е името ми.
— Значи си от фамилията Джейн?
— Правилно. А тези тук са Делф Делфия, Петра Сонет и моето куче, Хари Две. Идваме от град Честен. Знаеш ли го?
Покритата с шлем глава се поклати наляво-надясно.
— Не. Но от друга страна, ние никога не излизаме оттук.
— Което може би е причината да не успявате с всяването на хаос в редиците на Маладоните — отбелязах меко.
— За пореден път имаш право.
— Колко сте общо на брой?
— Към четири дузини, ако включим в сметката външния персонал и момчетата от избата.
— И всичките сте рицарски брони?
— О, не. Аз съм единственият от дози вид. Икономът, тъй да се каже. Останалите представляват разнородна смесица от лампи, мебели, домашни пособия, ей такива неща. А, и портрети, естествено. Те не обикалят много наоколо, понеже са закачени за стените, но пък придават стил. Също пет мраморни статуи, три гребла, две ръчни колички и една коса, които се грижат за градината.
— Е, градината е в ужасно състояние — обади се навъсено Петра. — Ще е добре да се хвърлят повече усилия там, вместо да се нападат невинните гости в леглата им!
— Петра, те не са знаели каква си — намеси се с помирителен тон Делф.
— Нито пък са ме питали. Просто нахлуха с единствената цел да ме довършат!
— Моля за извинение за нашето… недотам тактично поведение — кимна със забралото си лордът. — Колкото до забележката относно градината, досега не е имало смисъл да се поддържа поради липсата на обитатели, които да и се наслаждават.
— А как изобщо сте се появили? — попитах.
— Нашите господари са ни надарили с магия много отдавна, още преди войната. И ние им служихме вярно. До самия край — добави сериозно той.
— Когато споменах за Ендемен, ми се стори, че името ти е познато?
— Да.
— Но как, след като никога не излизате от къщата, а той не може да я види?
— Забелязвал съм го да дебне наоколо. Изглежда подозира, че тук има нещо, но не знае какво точно. Чувал съм хората му да се обръщат към него с „господин Ендемен“. — Лордът направи пауза.