Седнах на леглото до нея. Разбирах я отлично. И аз се бях чувствала по същия начин у дома в Горчилище след откритието, че имам сили, каквито никой друг не притежава. Бях искала да науча миналото си, да разбера какво има отвъд Мочурището. Като се изключи Делф, никой в родното ми място не се интересуваше от подобни неща. Това ме правеше различна, изпълваше ме с усещането, че не принадлежа към останалите.
— Петра, не от нас зависи кои са предците ни или какво са вършили.
— Но твоите предци поне са били добри. Водили са битки, за да се бранят от Маладоните. А ако всички те са приличали на онзи Ендемен, значи наистина са били зли същества. Което значи, че аз също… — Устните й потрепериха и тя не успя да довърши. Извърна лице встрани, за да не видя насълзените й очи.
Поставих длан върху рамото й.
— Ти имаше предостатъчно възможности да бъдеш зла. Лесно можеше да ни нараниш, докато прекосявахме Мочурището, но вместо това ни помогна да се измъкнем от него. Без теб щяхме да оставим костите си там. Беше смела и силна и се бореше срещу злото, а не за него.
— Но какво ще стане, ако… с времето се променя?
— Тоест да се превърнеш в чудовище, защото имаш маладонска кръв във вените?
Петра не отвърна нищо, само ме гледаше в напрегнато очакване. Знаех какво иска да кажа — че това никога няма да се случи. Но аз не можех да го сторя, защото и сама не бях сигурна. Можех само да споделя какво говори сърцето ми.
— Аз ти вярвам, Петра. Доверявала съм ти живота си преди и бих ти го доверила пак.
— Наистина?
— Наистина — отговорих, стискайки я за рамото. Можех да усетя как тялото й трепери под пръстите ми. Тя бавно се обърна и ме погледна. Лицето й бе толкова сковано, сякаш някой й бе хвърлил заклинанието Субсервио.
Минаха няколко секунди, преди чертите й да се отпуснат и тя също да докосне ръката ми със своята.
— Аз също ти вярвам, Вега. И дори не мога да преброя колко пъти си ми спасявала живота.
— Всички трябва да се подкрепяме един друг. Ето, ние владеем магия, а Делф — не. Длъжни сме да пазим и него.
— По-скоро бих умряла, отколкото да позволя нещо да му се случи — отговори незабавно тя.
Това едновременно ме зарадва и разтревожи.
Петра очевидно бе хлътнала по Делф.
А любовта е странно нещо. Може да е прелестна и нежна, но може да се превърне и в движеща сила за наистина грозни неща.
В този момент нямах и най-малка представа как ще се обърнат нейните чувства.
— Време е да поспиш — казах.
Тя кимна и се пъхна под завивките.
Когато стигнах до прага, се обърнах и видях, че ме наблюдава.
Погледът й бе търсещ, но и някак непроницаем.
Упътих се бавно по коридора към своята стая, съпроводена от Хари Две.
Заключих след себе си, легнах и извадих магичната пръчка. Имах я сравнително отскоро, но ми се струваше, че вече е неразделна част от мен. Би следвало и сама да се досетя, че Емпирей е домът на Алис Адронис — защото именно пръчката бе доловила близостта му и ме бе довела дотук
Алис и нейният съпруг Гюнтер. Ума Кадъм и Бастион, нейният баща. Всички останали мъже и жени, чиито портрети украсяваха стените. Те бяха моето минало. Бъдещето ми също щеше да се роди от онова, което се случеше между тези стени през идните дни.
Но сега, след толкова премеждия и опасности, бе наистина чудесно да имаме сигурен пристан. Обилна храна, вярна прислуга, топли легла и множество стаи за разучаване. Изпънах се като котка при мисълта, че бих могла да прекарам тук целия си останал живот, и то доста приятно.
И с тази мисъл заспах.
DECEM
Ума и Джейсън
Събуди ме чукане по вратата. Приседнах в леглото, търкайки сънено очи.
— Кой е?
— Пилсбъри, господарке. Нося ви закуската.
— А, добре. Влизай.
Хари Две скочи с вирната опашка да посрещне иконома, чиято броня блестеше така ярко, сякаш я бе лъскал допълнително през нощта. Той носеше масичка с къси крака, отрупана с няколко съда с метални похлупаци.
— Дали ще ви е удобно да се поизправите още малко, милейди?
Объркана, облегнах гръб на възглавницата.
Пилсбъри постави масичката върху скута ми, а аз се наместих допълнително за този странен начин на хранене.
Сетне той започна да вдига похлупаците и аз ахнах при вида и аромата на ястията.
— Това е направо фантастично — почти простенах.
— Госпожа Джоли много ще се зарадва. — Той отхлупи още една съдинка, разделена на две. Едната й половина бе пълна с храна, а другата — с вода.