— Позволих си да приготвя нещичко и за кучето ви.
Той постави съдинката на земята и Хари Две, след като джафна благодарно, се залови да я изпразва.
Междувременно Пилсбъри разгъна бяла колосана салфетка и ми наля чаша горещ чай.
— Надявам се всичко да е по ваш вкус, господарке.
— Разбира се. Дори после ще се отбия в кухнята, за да благодаря лично на госпожа Джоли.
— За нея ще е изключителна чест — рече той, а забралото на шлема му сякаш просветна от удоволствие. — А сега ще ви оставя да закусвате на спокойствие. Щом приключите, само кажете „Пилсбъри“ и ще дойда да прибера чиниите.
— Хм, между другото… — прокашлях се, когато икономът вече почти бе стигнал вратата.
— Да, милейди? — обърна се веднага той.
— Снощи имах посетителка в стаята. На име Ума.
— О, боже — металната длан се вдигна към несъществуващата уста. — Нямах представа, че още се отбива насам. Мислех, че отдавна ни е напуснала.
— Разбрах, че е дъщеря на Бастион Кадъм. А преди време видях паметната й плоча на гробището Улвъркот в Мочурището. Всъщност това е всичко, което знам за нея.
— Видели сте… гроба й?
— Да. Отгоре имаше надпис… — Спрях, за да си припомня думите.
— „Силата на любовта, грешките на младостта“ — произнесе тържествено Пилсбъри.
— Точно така — изгледах го удивено. — Откъде знаеш?
— Семейство Кадъм често ни посещаваха, докато господарката Алис бе жива. Хубави времена бяха. Но после се случи онова нещо и баща й бе направо съкрушен, уверявам ви.
— Какво се е случило?
— Милейди, храната ви ще изстине — рече умолително той.
Погледнах надолу към подноса и след кратка борба стомахът надделя над мозъка ми.
— Добре, но след закуска ще ми кажеш, нали?
— Само трябва да произнесете името ми — отвърна малко мрачно той и излезе.
Щом останах сама, се нахвърлих блажено върху съдържанието на блюдата и четвърт час по-късно върху тях не бе останала нито троха. Отместих масичката встрани и се зачудих какво да предприема по-нататък.
Станах и отворих вратата, намираща се непосредствено до леглото ми. Зад нея имаше баня, същата като онези в дома на Моригон в Горчилище.
Измих се и надянах чисти дрехи, а сетне излязох в коридора и отидох до съседната спалня.
— Делф? — почуках. — Удобно ли е да вляза?
Той отвори и застана пред мен, напълно преоблечен в една от премените, които бяхме задигнали от „Свети Некро“. Риза със снежнобяла якичка, жилетка, сако и панталон от туид, а също чифт лъснати кожени обувки. Беше измил и сресал косата си, която бе дълга, вълниста и ухаеше възхитително.
— Хапна ли вече? — попитах, леко замаяна от вида и аромата му.
Зад гърба му забелязвах двуетажна масичка на колелца, до която бе прибягнал Пилсбъри, за да му донесе „пълната закуска“.
— Да — потупа се по корема той. — Онази госпожа Джоли явно си разбира от занаята.
— Защо не се отбиеш до моята стая? Пилсбъри ще дойде след малко да разкаже за нещо, което искам и ти да чуеш.
— Добре. Ами Петра?
— По-добре да я оставим да си почине. Доста й се насъбра снощи.
Делф се поколеба, но без възражения ме последва обратно по коридора.
Щом влязохме, аз произнесох „Пилсбъри“ и икономът се появи моментално, сякаш под въздействие на заклинанието Пас-пусе.
— Милейди? Готова ли сте вече?
— Да, Пилсбъри, и всичко беше просто невероятно. А сега Делф и аз бихме искали да чуем разказа ти за Ума Кадъм.
Делф ми хвърли кос поглед, но не каза нищо. Не знаех дали си спомня името на Ума от паметната плоча в гробището Улвъркот.
— Разбира се, щом желаете. — Доспехите пристъпиха неохотно напред, влачейки нозе. — Откъде да започна, откъде да започна…
— Защо не от началото? — пробвах да го улесня.
— Да, да, добра идея. — Икономът прочисти гърло, докато ние се настанявахме в две удобни кресла, за да слушаме.
— Бастион Кадъм бе нашият водач, а той и жена му Виктория имаха едно-единствено дете, Ума. Тя означаваше всичко за тях.
— Значи още по-тъжно, че е умряла толкова млада — вметнах.
— Наистина — потвърди Пилсбъри, забил взор в земята. — Изключително тъжно. Както и да е, Ума бе прекрасна девойка. И по външност, и по душа. С порастването й, естествено, започнаха всякакви обсъждания и предположения за кого ще се омъжи един ден.
— Сигурна съм, че не са липсвали кандидати, склонни да я вземат за съпруга.
— Ни най-малко. Но не забравяйте, че това бе в самото навечерие на войната с Маладоните. Вече назряваха събитията, които щяха да доведат до ужасния сблъсък. Техният лидер, проклетият Некро…