— Некро? — възкликнах. — В град Честен има църква, кръстена на негово име — „Свети Некро“.
— Наистина? За първи път чувам. Но последователите на Некро действително го боготворяха, макар да беше зъл човек.
— Ти познаваше ли го?
— Идвал е тук няколко пъти, докато се полагаха усилия за предотвратяване на войната. Срещи, дискусии, преговори… Главно по инициатива на фамилиите Джейн, Адронис и Кадъм. Така че го помня добре. Такъв един блед, зализан, с кадифен глас. Но от него се излъчваше чиста, безгранична омраза. Още щом го зърнах, разбрах, че преговорите са обречени на провал. Той искаше да властва не само над Маладоните, но над всички.
— А Ума?
— Ума най-сетне откри мъжа, в когото да се влюби. Името му бе Джейсън…
— Звучи добре — вметнах, хвърляйки крадешком поглед към Делф.
— …и се падаше син на Некро.
— Какво? — почти изпищях.
— Дявол го взел — промърмори Делф. — Малко неудобно, а?
— „Неудобно“ е меко казано — отвърна Пилсбъри. — Двамата дълго време успяха да опазят връзката си в тайна. Но накрая тя все пак излезе наяве.
— И какво стана? — попитах, притаила дъх.
— Отначало хората го приеха като положително развитие, способно да разведри влошаващите се отношения между двата лагера. Имаше и такива, които вярваха, че Джейсън, който изобщо не приличаше на сатанинския си баща, един ден ще дойде на власт и ще осигури мир, рамо до рамо със съпругата си Ума. Но уви, не било писано.
— Защо?
— Джейсън умря — отвърна просто Пилсбъри.
— Умрял е? — възкликнах. — Но той трябва да е бил много млад.
— На не повече от двайсет.
— И как точно е умрял? — намеси се Делф.
При този въпрос Пилсбъри сведе глава и дори блясъкът на бронята му сякаш помръкна.
— Намушкаха го с нож. Убиецът така и не бе заловен, но имаше подозрения.
— Какви?
— Че е дело на баща му, заради любовта му с Ума. Виждате ли, Некро не искаше примирие, а война.
— Но да убие собствения си син? — възразих.
— Казах ви, той беше зъл човек. Би убил всекиго, за да се докопа до властта.
— А Ума?
— Тъжна история. Щом разбра за смъртта на Джейсън, напълни джобовете си с камъни, нагази в дълбоката вода и се удави.
— Божичко! — притиснах длани към гърдите си.
— Това не е справедливо — изръмжа Делф, клатейки глава. — Не е справедливо.
— Некро, разбира се, обвини нашата страна за убийството на сина си — продължи икономът. — Закле се да отмъсти, вдигна на крак привържениците си. Всякакви преговори се разтуриха. А после… започна войната.
— И ние я изгубихме — довърших аз вместо него.
Празният шлем кимна.
— Точно така. Изгубихме я.
В последвалата тишина една-единствена мисъл витаеше в съзнанието ми: Не бива да губим отново.
— Желаете ли да разгледате кабинета на Джаспър Джейн? — рече с по-ведър тон Пилсбъри. — Доста е интересен и се намира в най-високата кула.
— С удоволствие — казах аз.
И тръгнахме.
UNDECIM
Зовът на картината
Влизайки в помещението, принадлежало на моя прародител, изпитах определен трепет, защото то доста наподобяваше лабораторията на Торн в Мочурището.
Както бе споменал Пилсбъри, намираше се в най-високата кула на Емпирей. Вътре имаше маси, отрупани със странни пособия и купища пергаменти, изписани със ситен, нечетлив почерк.
Шкафовете и рафтовете покрай стените бяха натъпкани с бутилки, съдържащи разноцветни течности, и буркани със странни предмети в тях. На един дълъг тезгях по средата имаше големи стъкленици, съединени с тръбички. Под някои от тях бяха поставени горелки, каквито използвахме и в Комините. Виждаха се също кутии с прахове и грамадни книги, прочитането на които би ми отнело цяла вечност дори ако разбирах какво пишеше в тях.
Имаше и животински кожи, проснати на пода или опънати по стените, а също препарирани глави на напълно непознати за мен същества.
Делф и аз съзерцавахме в изумено мълчание.
Хари Две нададе протестиращ вой при вида на толкова много мъртви животни.
— Господарят Джаспър имаше широки интереси — рече гордо Пилсбъри. — Все се занимаваше с едно или друго нещо. Прекарваше тук часове и дни наред. Трябваше да му нося храна, а колкото до миризмите — да не говорим. — Металното му тяло потрепера при спомена.
Нямах представа откъде да започна разглеждането. Не знаех дори защо съм тук. Всъщност знаех. Това бе моето семейство. Моето отдавнашно семейство, за чието съществуване не бях подозирала. Трябваше да открия колкото се може повече за тях. От уважение към паметта им, а и за да се науча по-добре да оцелявам.