Още щом влязох в своята спалня, видях, че срещу леглото ми виси картина, която по-рано бе липсвала. Приближих, за да я разгледам по-добре. Оказа се, че е портрет на Алис Адронис.
Или по-точно, на Алис Джейн Адронис.
Зачудих се защо досега не съм виждала нейния лик тук — все пак къщата й бе принадлежала.
Спомних си портрета й в дома на Астрея в Мочурището. На него тя носеше ослепителна рокля с дълбоко деколте, косата й бе събрана на кок на тила, а очите й гледаха ясно и… повелително. Беше много красива, разбира се, но аз повече се впечатлих от усещането за сдържана мощ в чертите й.
На тази картина, напротив, Алис бе изобразена в пълно бойно снаряжение, с ризница и шлем в едната ръка, стиснала Мълнията в другата. Това сякаш бе най-истинското й призвание — така тя се чувстваше най-удобно, най-естествено. Не на пир, отрупан с изискани ястия и напитки, а на бойното поле, готова да пусне в действие цялата си сила, смелост и изкусност.
Бях я виждала да прави именно това.
А също и да умира.
Надзърнах в очите й, които горяха с вътрешен плам, и потръпнах. Знаех, че Алис не би се побояла да излезе на бой и срещу самия господин Ендемен и да го срази!
Какво не бих дала да е до мен сега.
Но как изобщо портретът се бе озовал в моята стая?
— Пилсбъри — повиках и след секунда икономът застана на прага ми.
— Да, господарке?
— Ти ли окачи онова там? — посочих картината.
Той пристъпи и се вторачи в нея.
— Не, не съм. Нямам представа откъде се е взела.
Изглеждаше искрено озадачен.
— Може би трябва да споделя нещо с вас — промълви накрая.
— Какво?
— Ами тази къща си има своите… особености.
— Като например?
— Някои неща се появяват и изчезват. А други се оказват там, където по принцип би следвало да бъдат. Не мога да го обясня по-добре. А и трябва да проверя как върви подготовката на обяда.
Без повече церемонии той изчезна.
Бавно се обърнах към картината и едва не подскочих. Потърках очи. Не, сигурно сънувах. Това бе невъзможно. Когато погледнах отново, всичко си беше както преди. Алис се взираше в мен от дълбините на платното и слоевете маслена боя.
Но за един миг, за един смразяващ, ужасяващ, наелектризиращ миг ми се бе сторило, че на картината съм… аз.
DUODECIM
Изправена пред избор
Щом наближи време за обяд, Пилсбъри се появи и ни поведе към въпросната обсерватория.
Тя се оказа грамадно помещение със стъклени стени, поддържани от метална конструкция. Една врата водеше към задния двор, който представляваше пищна, разцъфнала градина.
Похвалих гледката и Пилсбъри отново засия при думите ми, доколкото бе възможно за едно метално същество.
— Момчетата се трудиха цяла нощ, за да останете доволна, милейди. Надявам се резултатът да си струва.
— Направили са го заради мен?
— Разбира се. Нашите градинари винаги полагат усилия да угодят на членовете на фамилията.
— А къде са тези градинари?
Той посочи с пръст през прозореца. Една мраморна статуя усърдно подрязваше храсти. Недалеч от нея дървено гребло само събираше опадали листа и клонки, а проблясваща коса поваляше бурените. Сетне по каменистата пътека се зададе ръчна количка, за да прибере отпадъците.
— Ето ги — рече гордо. — Добри работници са, всичките до един.
— Ще им благодариш ли от мое име?
— С най-голямо удоволствие.
Докато разговаряхме, се отвори друга врата и през нея влезе… предполагам госпожа Джоли, защото Пилсбъри не бе споменавал за друга метла, която да шета наоколо. Към дръжката й бяха прикрепени дървени приспособления, приличащи на ръце с пръсти. С тяхна помощ тя тикаше количка, натоварена с покрити блюда, от които се носеше възхитителен аромат.
За разлика от Пилсбъри, разполагаше и с лице. В разперената част на метлата имаше чифт очи, нос и уста — не дървени, а напълно естествени и доста приличащи на моите. Щом влезе, ни дари с широка, сгряваща сърцето усмивка.
— Здравейте, милички — произнесе с ведър, мелодичен глас.
— Здравейте — отговорихме в хор ние.
— Както вероятно вече сте разбрали, аз съм госпожа Джоли.
— Да, господин Пилсбъри ни каза — отвърнах аз. — А вашите ястия са наистина превъзходни.
Думите ми накараха лицето й да засияе, а Делф, който хищно оглеждаше съдържанието на количката, додаде:
— И още как! А аз направо умирам от глад.
— Ей сегичка ще се погрижим за това.
Тя направи широк жест с ръка, при което похлупаците се свалиха от съдовете, а те самите полетяха във въздуха и акуратно се подредиха върху масата, заедно със салфетки и прибори за трима души.