Хвърлих крадешком поглед към Петра. Както и очаквах, очите й бяха разширени от почуда. След живота, който бе водила в Мочурището, тук вероятно й се струваше като същински рай — сигурен дом, обилна храна, цял рояк прислужници и топло легло, в което да почиваш без страх от коварни зверове, дебнещи да те разкъсат.
Да, човек просто се изкушаваше да остане тук завинаги, помислих си отново, както и предната вечер.
На пода се появиха също купички с храна и вода за Хари Две.
— Е, заповядайте, преди всичко да е изстинало — подкани ни госпожа Джоли.
Делф и Петра затракаха усърдно с приборите, но аз погледнах през прозореца и бавно оставих вилицата. Щастливото ми настроение изведнъж помръкна.
— Добре ли си, Вега? — попита Делф между хапките. — Не си ли гладна?
— Не, не е това.
— А какво? — поинтересува се и Петра.
— Просто се сетих за всички онези, останали в Горчилище. А също в Мочурището. Те не разполагат с хубава храна като нашата, като изключим може би Моригон и Астрея Прайн. Нито с подобна сигурност и удобства.
Делф спря да яде и се загледа в чинията така, сякаш вътре имаше змия, готова да го ухапе.
Петра обаче махна с ръка.
— Не виждам защо трябва да се притесняваш. Всеки има различен жребий в живота. Това тук е нашият, а онова — техният.
Тя не спираше да ме удивява. Беше се натъжила до сълзи от историята на Ума и Джейсън, а сега се показваше толкова хладна и коравосърдечна.
— Ако можем да променим нещо, сме длъжни да го сторим — рекох твърдо.
— Но, Вега Джейн — възрази Делф. — Не забравяй, че ние също бяхме бедняци. И прекосихме Мочурището, рискувайки кожата си на всяка крачка. Не сме ли заслужили поне малка награда?
Макар и логична, репликата му ме разстрои още повече от тази на Петра.
— Е, щом искаш да забравиш откъде си тръгнал… — отвърнах и веднага съжалих, виждайки нараненото му изражение. Но вече не можех да върна думите назад, затова станах и излязох да се поразходя в градината. Не се съмнявах, че всички са ме взели за напълно откачена.
Намерих една уединена пейка, скрита както от обсерваторията, така и от погледите на „персонала“. Исках просто да остана насаме с мислите си.
Не можех да отрека, че това място ми допадаше. Никога не бях притежавала пукната пара, а сега откривах, че имам цяло великолепно имение. И все пак част от мен настояваше, че нямам право на него. Нито го бях построила, нито се бях сражавала, за да го защитя.
Както седях, Хари Две доприпка и се отърка в коляното ми. Без съмнение, бе надушил следите ми. Започнах разсеяно да почесвам пухкавата му козина, докато се чудех какво да правя.
Едва предната вечер се бях изкушавала да остана тук завинаги, да се наслаждавам на обстановката и да изучавам дома на своите деди.
А сега се чувствах объркана, сякаш всички тези копнежи бяха предателство… Но предателство на какво?
Без малко не подскочих от пейката, когато нещо в джоба ми се размърда. За един панически миг допуснах, че вътре се е намърдала някаква гадина.
Но после предметът изскочи навън и увисна във въздуха.
Беше дневникът, открит в бюрото на Джаспър Джейн.
Пред смаяния ми взор страниците се заотгръщаха от само себе си.
Бяха все така празни и аз се запитах какво, по дяволите, става, когато ме връхлетя нова изненада.
От тях долетя глас, подобно на мъгла, надигнала се от тревата, и произнесе:
— В полунощ, четвъртото стълбище, третият коридор, последната врата вдясно.
Сетне книгата падна на земята.
Аз останах неподвижно, без да посягам да я взема, очаквайки да каже още нещо.
Хари Две отиде да я подуши и предпазливо я побутна с лапа. После ме погледна, сякаш очакваше инструкции.
Бавно се наведох и вдигнах дневника. Прелистих страниците, но там нямаше нищо.
Дишането ми се беше ускорило, усещах гърдите си стегнати като в менгеме.
Полунощ? Четвъртото стълбище, третият коридор, последната врата вдясно?
Огледах Емпирей и прецених, че това място ще се намира в най-високата част на къщата, недалеч от кабинета на Джаспър.
И в полунощ аз щях да бъда именно там.
Вечерта настъпваше нетърпимо бавно, а аз се вслушвах в биенето на големия часовник в преддверието.
Когато гонгът му започна да отброява дванайсет, вече изкачвах стъпалата към последния етаж. Хари Две ме следваше неотлъчно. Можех да го оставя и в стаята, но честно казано, предпочитах компанията му.