Достигнахме широката площадка и тръгнахме по третия коридор към последната врата вдясно.
Извадих дневника от джоба си. Бях го донесла с надеждата, че може да се окаже полезен.
Вратата изглеждаше най-обикновена и аз не бях сигурна какво да правя по-нататък. Натиснах бравата, но тя се оказа заключена.
Вдигнах дневника, очаквайки гласът да ми каже как да постъпя.
Той пазеше гробно мълчание.
Пъхнах го обратно в джоба си и извадих магическата пръчка.
Насочих я към вратата, но преди да съм произнесла каквото и да било заклинание, тя безшумно се отвори.
Промъкнах се в стаята с верния Хари Две до себе си. Козината на врата му бе настръхнала, а от гърлото му се носеше тихо ръмжене. Сякаш ме предупреждаваше, че ни предстои среща с нещо, с което шега не бива.
Щом направихме няколко крачки, вратата зад гърба ни се захлопна и ключалката щракна. И двамата подскочихме при звука, но аз не бях особено изненадана. Съдейки по опита ми, тайнствените стаи поначало имаха този навик.
Помещението, преди тънещо в сумрак, се озари в ярка светлина. Щом очите ми привикнаха към нея, ахнах.
Стените бяха покрити с предмети, от които стомахът ми се сви.
На една от тях висяха окървавени дрехи. На друга имаше цял ред оръжия, силно повредени и също с петна от кръв по тях. Брадви с нащърбени остриета, пречупени мечове, щитове с дълбоки вдлъбнатини. Един шлем имаше дупка по средата на челото, а нагръдникът на една броня — четири широки разреза. Всичко свидетелстваше за сурова и безпощадна битка.
И в крайна сметка, както вече знаех, за цяла изгубена война.
Разглеждах дълго време, навярно цели часове. Стаята продължаваше до безкрай и във всеки ъгъл имаше по нещо ново и различно.
Накрая забелязах особено сияние в дъното и забързах към него.
Щом видях откъде идва, се заковах на място.
Това бе отворен ковчег.
С приближаването ми високите, бронзови светилници от двете му страни се разгоряха по-ярко и аз забелязах, че е изработен от лъскав метал.
В Горчилище използвахме само прости дървени ковчези, за да погребваме своите мъртви.
С известна боязън надникнах вътре и видях тялото на мъж, обгърнато от мека бяла материя.
Очите му бяха затворени, бледата кожа — изпъната върху скулите, а ръцете — скръстени на гърдите. В основата на шията му имаше дълга, тъмна резка. Нямаше нужда да се надвесвам повече, за да се досетя, че това е раната, причинила смъртта му.
Някой бе прерязал гърлото му от едното ухо до другото. Цяло чудо бе, че главата му още се крепеше на раменете.
Потръпвайки от зловещата картина, огледах останалата част от тялото.
То бе облечено в изискани дрехи, напомнящи за одеждите, които бях виждала по картините в дома на Астрея Прайн. В безжизнените ръце бе поставена магическа пръчка, изработена не от дърво или кристал, а от сребро.
Заобиколих ковчега, докато не стигнах до месинговата табелка в подножието му.
Прочетох я, мърдайки беззвучно устни.
ТУК ЛЕЖИ ГЮНТЕР АДРОНИС, СЪПРУГ НА АЛИС, В НАЙ-ОБИЧАНОТО ОТ НЕГО МЯСТО НА СВЕТА — ЕМПИРЕЙ.
Ето значи кой бе мъжът — самият стопанин на къщата, останал в нея и след смъртта си, докато Алис бе погребана в Мочурището, в гробището Улвъркот.
Отстъпих назад, разтреперана от глава до пети. Тази стая бе непоносимо потискаща, цялата изпълнена с дух на поражение и отчаяние.
Нямах представа защо дневникът ме бе довел в нея — какъв бе смисълът?
Като че в отговор на неизказания ми въпрос той отново помръдна в джоба ми. Извадих го и с разтреперани ръце го вдигнах пред себе си.
Страниците зашумоляха, но върху тях не се появиха букви. Вместо това същият глас произнесе:
— Искам да си наясно с цената, която ще трябва да се плати. Да огледаш добре тези стени и този ковчег и да разбереш какво ще се иска от теб. То е ужасно, но неизбежно. Ако цената ти се струва непосилна, можеш да останеш тук, в Емпирей, в сигурност и удобство до края на дните си. Но ако си склонна да я платиш, ще ти бъде оказана помощ.
Сведох отново очи към мъртвия и едва не припаднах. Гюнтер вече не беше там, а ковчегът се бе увеличил тройно на ширина.
И в него лежаха три тела — на Петра, на Делф и… моето. С прерязани гърла и угаснал живот.
Побягнах презглава от стаята, спуснах се по стълбищата и не спрях, докато не се озовах в своята спалня. Там се хвърлих върху леглото и застинах като парализирана. Миг по късно Хари Две скочи и легна запъхтяно до мен.
Взе да побутва ръката ми с муцуна, но аз не помръдвах. Толкова много хора се бяха сражавали и загинали в тази война. Тази изгубена война, което правеше саможертвата им напълно безсмислена.