Бях ли склонна да жертвам не само себе си, но и Делф и Петра за същата изгубена кауза?
Не разполагах с отговор. Изведнъж вече не бях сигурна какво искам.
Времето течеше.
И тогава Хари Две ме побутна отново.
Отместих се, но той продължаваше.
— Престани — обърнах се към него накрая.
И замлъкнах.
Като онемяла.
Защото кучето си беше същото, но очите — не.
Преглътнах буцата в гърлото си и седнах.
Само един чифт очи, които познавах, изглеждаха по този начин.
Сега в стаята, заедно с мен, бе… моят дядо.
Не знам дали въображението не си играеше игри с мен, но ми се щеше да повярвам, че наистина е така. Отчаяно се нуждаех от своето семейство.
И макар Хари Две да не умееше да говори, едно изречение прозвуча в главата ми:
Не се бой, Вега, защото ти никога не си сама.
TREDECIM
Проблем с Петра
Изскочих от стаята си, втурнах се по коридора и без дори да чукам, нахълтах в тази на Делф.
Той се събуди, повдигна се на лакът и се вторачи в мен.
— Вега Джейн, добре ли си? — попита така, сякаш се боеше да не съм си изгубила ума.
Аз едва си поемах дъх, а стомахът ми бе свит на топка. Седнах на ръба на леглото му и изчаках минутка, докато се успокоя.
Сетне му разказах за дневника, за посещението си в стаята и за всичко видяно, включително за ковчега на Гюнтер Адронис и страховитата гледка с нашите три тела, лежащи в него.
Докато говорех, очите му все повече се разширяваха и накрая вече ми се струваше, че ще изскочат от орбитите си.
Накрая споменах за взора на Хари Две и за гласа на дядо си, прозвучал в главата ми.
— Ку-кучето те е гле-гледало с очите на дядо ти? На-наис-тина?
Изведнъж се почувствах толкова изтощена, че легнах до него и се свих на кравай.
— Смяташ ли, че полудявам, Делф?
Той се пресегна и ме поглади по рамото.
— Всичко е наред, Вега Джейн. Тук си в безопасност.
Аз се надигнах като ужилена и той стреснато дръпна ръка.
— Тъкмо там е проблемът, Делф. Че сме в безопасност. Докато оставаме тук, никой няма да ни навреди. Но не можем да си го позволим. Иначе защо бихме целия този път?
Той въздъхна и се взря в лицето ми. Вече отдавна знаех, че той съвсем не е онова яко, но простовато момче, за което го възприемаха повечето хора. Напротив, умът му режеше като бръснач, а на моменти му идваха направо гениални идеи.
— Значи затова се вкисна днес на обяд? — попита.
Аз кимнах.
— Това е хубаво място — той направи широк жест. — Много хубаво дори. Чак да не ти се тръгва. Особено след Мочурището.
— Където всичко може да те убие — допълних.
— Да — усмихна се накриво Делф. — Но иначе си права. Ние дойдохме не за да мързелуваме и да си угаждаме, а за да търсим отговори. И все пак не бива да се втурваме с рогата напред.
— А как?
Той замълча толкова продължително, че чак се притесних дали не съм го засегнала с нещо.
— По хитрия начин — рече накрая. — Както когато двамата с татко ходехме на лов. Първо разузнаваш къде обича да ходи дивечът. Така няма нужда всеки път да го търсиш.
— Тоест да излизаме, но пак да се връщаме тук? — попитах неубедено.
— Така ми се струва по-разумно. Ще научаваме неща, а после ще се прибираме и ще ги обсъждаме на спокойствие. Ще трупаме опит за следващия път. Ето, в Честен едва не загинахме, защото не познаваме този коварен нов свят. Каква полза, ако просто си загубим главите, защото сме били твърде самоуверени? Тук ще бъде нашият… базов лагер, Вега Джейн!
Трябваше да призная мъдростта в думите му.
— Съгласна съм — кимнах бавно.
— В такъв случай, кога предлагаш да излезем?
Погледнах през прозореца.
— Смятам да изляза още сега, докато е тъмно.
Трябваше му известно време, докато схване смисъла на единственото число в изречението ми.
— Никъде няма да ходиш сама, Вега Джейн — рече натъртено.
— Напротив. Така ще е най-лесно и безопасно. Само ще поразгледам наоколо. А после вече и вие може да дойдете.
— Но… — понечи да протестира той, но аз станах от леглото.
— Просто го приеми, Делф. Ще се видим, когато се върна.
Надявам се, добавих наум.
Преоблякох се набързо в дрехите, намерени в сандъка в църквата. Надянах отгоре наметката си, взех пръчката от нощното шкафче и пъхнах в джоба си Целебния камък. След кратко колебание взех и дневника. Той не ми бе проговорил повече, но не знаех кога пак ще реши да го стори.