Хари Две седеше като статуя върху леглото и ме наблюдаваше.
— Ти оставаш тук, приятел — почесах го зад единственото ухо. — Скоро ще се прибера.
На излизане минах покрай вратата на Делф. Бях сигурна, че не спи и ще остане буден до завръщането ми.
Следващата врата бе на Петра. Нещо ме накара да спра пред нея и да направя заклинанието Кристиладо магнифика.
Очаквах да я зърна в леглото, но тя не беше в него. Вместо това клечеше на пода и с ловки движения въртеше магическата си пръчка.
— Мутатио хидрис — промърмори, насочвайки я към един стол.
Пред ужасения ми взор столът се превърна в гърчещо се кълбо от отровни змии.
В следващия миг тя спокойно направи ново заклинание и го върна в предишния му вид.
Откъде бе научила подобни номера?
Истината ме озари, когато тя започна да вади откъснати страници от джоба си и да прави справки с тях.
Явно ги бе задигнала от кабинета на прадядо ми Джаспър Джейн и сега с тяхна помощ се упражняваше в черна магия.
Останах потресена. Бях казала на Петра, че й вярвам и наистина беше така. Но сега?
Погледнах с нерешителност пръчката си. Как трябваше да постъпя? Да я поставя зад решетки или да я парализирам, за да се занимая с нея, щом се прибера? А може би да я нападна или дори…? Потреперих при мисълта.
За щастие, докато прехвърлях в ума си всички тези ужасяващи възможности, тя се прозя и захвърли страниците настрана. После се пъхна в леглото и духна свещта. Изчаках, докато дишането й не стана дълбоко и равномерно, и едва тогава продължих по пътя си.
В момента имах по-належащи задачи и ако исках да се справя с тях, не биваше да губя концентрация.
Стигнах входната врата и си рекох, че съм извадила истински късмет да не се сблъскам с Пилсбъри.
Но още щом произнесох името му наум, той изникна от нищото.
— Господарке? — наклони учудено металния си шлем. — Да не би да ни напускате?
— Просто реших да подишам малко чист въздух, Пилсбъри. Няма да се бавя.
И преди да успее да каже още нещо, се изнизах покрай него в нощта.
В края на пътеката се обърнах да погледна още веднъж Емпирей. Видът на сградата бе все така солиден, гостоприемен и надежден.
Да, животът тук щеше да бъде толкова… лесен.
Посегнах към пръстена на ръката си и го завъртях.
Нямах представа колко надалеч се простират защитните сили на къщата, но не исках да се излагам излишно на риска да бъда забелязана от дебнещи врагове.
Докоснах веригата Дестин, омотана около кръста ми. Дали да вървя пеш, или да летя?
Тогава ми хрумна по-добра идея.
Тупнах се с пръчката по десния крак и произнесох „Пас-пусе“ с мисълта за мястото, където исках да отида.
Голям Честен.
Оставаше само заклинанието да сработи.
Но то не го стори.
Опитах отново. Пак нищо.
Помислих малко и пробвах пак, мислейки вече не за Голям Честен, а за град Честен.
Миг по-късно стоях по средата на павирана улица.
Огледах се наоколо. Да, сега се беше получило. И тогава разбрах. Явно магията Пас-пусе бе способна да те отнесе само на места, които вече си посещавал. Нямаше да е зле, ако Астрея Прайн ме бе предупредила за това, рекох си с раздразнение.
Проблемът, стоящ пред мен сега, бе как да се добера до Голям Честен.
Под прикритието на невидимостта се насочих към железопътната гара.
Нямаше да се качвам на влак, а само да следвам някой, отиващ в моята посока.
След около час влязох в познатата голяма чакалня. На таблото вече имаше изписан ранен сутрешен влак с крайна спирка Голям Честен.
С помощта на Дестин се издигнах над коловозите и зачаках там, увиснала във въздуха.
Няколко минути по-късно композицията потегли и аз полетях след нея. Маршрутът й минаваше и през други гари, далеч по-малки от Честен. На тях слизаха и се качваха само по шепа хора. В мрака забелязвах из полето светлинки, обозначаващи навярно пръснати наоколо села.
Накрая в далечината се очертаха силуетите на високи здания. Изпреварих влака, достигнах ги и се приземих. За нещастие, объркана от непознатата обстановка, кацнах точно по средата на някакво широко шосе.
В следващата секунда трябваше да отскоча встрани точно както се бе случило и в Честен, за да не бъда премазана от огромен автомобил.
Той профуча толкова бързо, че дори не успях да забележа кой се вози вътре.
Претичах до тротоара, облегнах гръб на една стена и се огледах внимателно наоколо.