По улиците нямаше хора, както можеше и да се очаква в толкова ранен час. Сградите бяха още по-големи и внушителни от онези в Честен, някои направени от камък, а други — от гладки тухли. Те се издигаха по-нависоко от всяка друга постройка, която бях виждала. Като бивша Довършителка, можех само да се възхищавам на изящните им фасади, корнизи и украси. Нужно бе изключително умение, за да се изработят такива неща.
Бавно се обърнах и поех към пресечката отляво. Нямах конкретен план, просто исках да видя колкото се може повече неща. За всеки случай надянах ръкавицата на ръката си, за да не ме усетят отново по символа с трите куки.
Едва изминала няколко крачки, трябваше отново да се притисна в стената. До слуха ми долетя тропот на бягащи нозе и иззад ъгъла запъхтяно изскочи дребен, възрастен мъж. Той се движеше неловко, явно непривикнал на подобно упражнение.
Гърлото ми се стегна, когато подир него се показаха още трима мъже, с костюми и кафяви бомбета.
Преследването не трая дълго. След още няколко метра те настигнаха жертвата си и единият вдигна магическа пръчка. Заклинанието улучи беглеца точно между плешките и той се запревива болезнено на земята. Лицето му, сгърчено от страх, бе извърнато към костюмираните, които се скупчиха над него с явното намерение да го довършат.
Извадих своята пръчка, насочих я към тях и три пъти бързо прошепнах:
— Анесте.
Те моментално се повалиха в несвяст.
Зачаках, притеснена дали няма да се покажат още, привлечени от инцидента, но всичко бе тихо.
Възрастният мъж лежа още известно време, прикрил главата си с ръце, преди да забележи, че преследвачите му са натъркаляни в безсъзнание около него.
Виждайки колебанието му, тихо подвикнах:
— Бягай!
Гласът ми, идващ от нищото, свърши работа. Той си плю на петите и скоро изчезна от погледа ми.
Аз се оттеглих безшумно от полесражението, а сетне също побягнах колкото ми държаха силите. Спрях едва десет минути по-късно, останала без дъх.
Значи Голям Честен съвсем не бе толкова тихо и миролюбиво място, колкото своя съименник Честен. Не и ако палачите на Ендемен обикаляха наоколо и нападаха беззащитни хора. Зачудих се какво ли бе сторил онзи старец, за да си спечели гнева им. От друга страна, съдейки по екзекуцията на двамата злощастни машинисти, явно не бе нужно много, за да си навлечеш смъртна присъда.
Колкото и да обикалях, улиците бяха все така безлюдни и аз си дадох сметка, че не съм избрала най-удачния час да изследвам града. Повечето му обитатели бяха още в леглата си.
Трябваше да намеря място, където да изчакам изгрев-слънце.
И да се надявам, че ще оцелея дотогава.
QUATTUORDECIM
Голям Честен
Поех по една дълга улица и вървях по нея, докато не стигнах мост. Прекосих го, като се оглеждах внимателно дали някой не се крие в сенките. Същевременно се загърнах по-плътно в наметката, защото полъхваше студен вятър, а небето се бе смрачило съвсем, вещаейки дъжд.
Сякаш за да потвърди мислите ми, в следващия момент то се отприщи и заваля като из ведро.
Първият ми импулс бе да разтворя над себе си щит срещу стихиите, както правех в Мочурището, но бързо се отказах. Как би изглеждал отстрани невидим чадър, пазещ от дъжда едно празно място? Със същия успех можех и да се развикам: „Елате ме убийте“.
Притичах до края на моста, спуснах се под него и се прислоних до една от каменните колони, поддържащи арките му. Тук поне бях на завет.
Мокра и премръзнала, се свих на кълбо на земята и скоро умората ми надделя.
Унесох се в сън, от който ме изтръгна особен звук, носещ се точно над главата ми.
Звук от тропане на подковани подметки.
Все още невидима, изпълзях от укритието си. Дъждът, за щастие, бе спрял, но бледото утринно слънце още се криеше зад плътни облаци.
Пред погледа ми се разкри невиждана гледка. По пътното платно маршируваше колона от мъже с униформи и черни каски на главите. Щом доближиха до мен, с ужас забелязах, че те дори не са напълно пораснали мъже.
Те бяха… момчета.
Всички носеха нещо като усъвършенствани морти, преметнати през раменете си. И всички имаха еднакви навъсени физиономии. Сякаш изпитваха едновременно гняв и… гордост, задето са се строили така и размахват крака и ръце в пълен синхрон.
Онзи, който ги водеше, държеше гола лъскава сабя и час по час извикваше команди. Друг до него носеше знаме с извезан на него символ — петолъчна звезда с две черни точки по средата. Щом се вгледах по-добре, осъзнах, че те всъщност са чифт очи — зловещи и пронизващи, способни сякаш да прогорят кожата ми и да стигнат до самата ми душа.