Колоната отмина, а на мен ми трябваха още минута-две, докато се съвзема от тягостното усещане.
Около мен Голям Честен се отърсваше от дрямката. Паважът лъщеше от дъжда, а първите слънчеви лъчи пробиваха облаците и се отразяваха ослепително от прозорците на сградите.
Улиците бяха удивително гладки, добре поддържани и сякаш току-що изметени — по тях нямаше дори изхвърлена хартийка. Въздухът също ми се струваше някак необичайно чист.
Първите автомобили вече преминаваха с бръмчене и аз можех да видя хората в тях. Чертите им бяха досущ като на онези, които се качваха на специалния влак от Честен — хладни и арогантни. Бяха ми станали противни още тогава, а и сега мнението ми за тях не се промени. Чудех се как изобщо са благоволили да стъпят в Честен. Също много ми се щеше да узная какви бяха онези неща върху дланите им, които показваха на пазачите на гарата. Зарекох се да разгадая мистерията още по време на това пътуване, ако ми се удаде възможност.
Докато стоях и наблюдавах, се зададоха мъж и жена. Високи и добре облечени, но с все същите надути изражения като останалите.
Зад тях крачеше друг мъж, по-дребен, в елегантен костюм и с цилиндър на главата. Обувките му лъщяха, а гладко избръснатите му бузи розовееха от чистота.
Щом ме доближи, едва не изпищях от ужас. Неговите очи бяха празни — просто бели петна, без помен от зеници.
Не знаех как изобщо вижда къде върви.
Не знаех също дали е заедно с двойката, или случайно се движи непосредствено зад нея.
Скоро обаче разбрах. Жената носеше чанта и когато я разтвори, нещо изпадна от нея и полетя към каменния плочник.
Дребният мъж се хвърли като котка и го улови тъкмо навреме.
Значи все пак можеше да вижда, а и рефлексите му бяха добри!
Той пристъпи с учтив поклон, повдигна цилиндъра си и подаде предмета — малко шишенце — на жената, която, вместо да му благодари, го грабна от ръката му и грубо го сгълча:
— За малко да го оставиш да се счупи, глупак такъв.
При това тя го беше изпуснала, а се държеше така, сякаш той се е провинил.
Спътникът й, от своя страна, се извърна и го зашлеви така, че цилиндърът му отхвръкна встрани. Дребният човек дори не опита да се защити, а само хукна да го гони, потърквайки подутата си страна.
Двойката продължи нататък, без да му обръща внимание, смеейки се весело.
Побеснях от разигралата се сцена и гневът надделя над благоразумието ми.
— Енгълфиадо!
Гейзерът от вода ги блъсна право в гърдите и ги помете чак до следващата пресечка, където те спряха като мокри мишки, окъпани от всяко високомерие.
Прислужникът им се впусна подир тях, а аз не можах да сдържа доволната си усмивка.
От импозантните сгради излизаха все повече хора и аз забелязах, че доста от тях са придружени от подобни мъже или жени, следващи ги по петите като домашни любимци — с единствената разлика, че не се радваха на никаква обич.
Очите на всичките бяха забулени в бяло и те представляваха най-тъжната гледка, с която се бях сблъсквала тук.
В следващия момент обаче цялото ми внимание бе ангажирано от по-належащ проблем.
Иззад един ъгъл, на по-малко от сто метра от мен, се появи не друг, а самият Ендемен, придружен от трима мъже с кафяви бомбета.
Той огледа близките улици, като взорът му обезпокоително дълго се задържа покрай мястото, където аз се спотайвах, защитена от невидимостта. Сетне продължи по пътя си и застана до някакъв човек с униформа, наблюдаващ маршировката на момчетата с мортите.
— Как напредва обучението? — попита.
— Отлично — отвърна униформеният. — Това е един от най-добрите ни набори досега.
— Похвално. Похвално — потупа го по рамото Ендемен.
— Те са гордостта и бъдещето все пак — изпъчи гърди другият.
Гордостта и бъдещето? Какво значеше това? Без съмнение, тези младежи се подготвяха за бойци. Но от друга страна, ползваха морти като оръжия. Нима не притежаваха магични способности?
За Ендемен и онези с бомбетата вече знаех, че случаят е различен. Те хвърляха заклинания и умееха да летят. Почесах се по тила. Бедният ми мозък отказваше да проумее всичко това.
Но поне можех да свърша нещо друго.
Да проверя какво има върху дланите на хората, живеещи тук.
Все така невидима, се прокраднах до група от тях, която също се развличаше да гледа маршируващите войници. Един мъж повдигна ръка, за да заслони очите си от слънцето.
Върху дланта му бе жигосан същият символ, както и онзи върху знамето — петолъчна звезда с чифт зловещи очи по средата.