Отстъпих назад, потрепервайки при мисълта, че всички наоколо носят върху кожата си този отвратителен знак.
Ендемен междувременно се раздели с мъжа в униформата и се върна при своите хора. Доближих, доколкото ми позволяваше куражът, за да подслушам разговора им.
— Заклинанието Енгълфиадо, без съмнение — посочи той към прогизналата двойка, която още се суетеше наоколо.
— Не ще и дума — кимна един от другите. — Ще го обясним на гражданите като скъсан водопровод. Проблемът е, че няма и следа от извършителя.
— А някакви новини по другия въпрос?
Лесно можех да се досетя кой е „другият въпрос“.
Онези тримата, които бях проснала през нощта.
— Реагирахме незабавно, но нямаше никакви улики освен тримата колеги, лежащи в безсъзнание. Смятаме, че не са обезвредени с обичайни средства.
Чак ме досмеша от начина му на изразяване. Но следващите реплики не бяха никак забавни.
— А обектът?
— Беше заловен две преки по-нататък. И ликвидиран на място.
Сърцето ми се сви. Бях спасила клетника само за две преки разстояние.
— Не ми харесва какво се случва напоследък — каза Ендемен. — Нарушения на реда и закона. Незачитане на властта. Трябва да дадем добър урок на всеки, показващ признаци на независимост.
— Каква може да е причината, сър?
Ендемен сви рамене.
— Каквато и да е, най-добре да усилим излъчването на Хипнотизатора. А също редовно да обновяваме програмата му за нашите „приятели“. Това може да се окаже достатъчно.
— Разбира се, господин Ендемен. Веднага ще се заемем.
Хипнотизатор?
Дали това не бе екранът под гарата в Честен, който изтриваше съзнанието на хората и го заменяше с небивалици?
— Някаква нова следа от заподозрените?
— Боя се, че не, сър.
— Не можем да оставим нещата така — изгледа го строго Ендемен.
— В никакъв случай, сър — отвърна другият с нотка на страх в гласа.
Групата свърна в една тясна уличка, а аз, любопитна да видя какво ще стане по-нататък, закрачих след тях.
Неочаквано Ендемен сне шапката си и погледна в нея. От вътрешността й се носеше особено сияние.
— Призовават ме — рече Ендемен, като я нахлупи отново — Трябва да вървя.
— Разбирам, сър. Искате ли да ви придружим?
— Не. Останете тук и наблюдавайте. Има ли странични лица наоколо?
— Всичко е чисто — увери го един от останалите. По ирония, тъкмо той се намираше толкова близо до мен, че стига да поисках, можех да го докосна с ръка.
— Добре, дръжте ме в течение.
Ендемен се издигна на два метра във въздуха, килна шапка и се изстреля с такава скорост, че след броени секунди се виждаше само като дребно петънце на хоризонта.
Без много да разсъждавам, също скочих и полетях след него.
QUINDECIM
Маладонският замък
Не помнех да съм летяла толкова бързо в живота си, но Дестин се представи достойно. Трябваше да надяна очилата, които носех още от Комините, иначе нямаше да виждам нищо от вятъра, блъскащ в очите ми.
Стараех се да не изоставам от Ендемен, който се издигаше все по-нависоко, докато накрая не навлязохме в облачен слой.
Стомахът ми се свиваше от тази шеметна скорост. Носех се почти слепешката през белите валма, ужасена, че може да се блъсна в Ендемен, ако той внезапно спре по някаква причина.
За щастие, облаците най-сетне останаха зад нас и аз, макар и мокра и премръзнала от влагата, можех да подновя преследването. Очите на Ендемен не бяха защитени с нищо, но това явно не представляваше проблем за него. Той летеше в полегата позиция, с ръце, долепени до хълбоците, а бомбето стоеше като заковано върху главата му.
Накрая започна да забавя полета си и аз сторих същото. Усещах звената на Дестин, пристегнати около кръста ми. Те бяха студени като лед, което никога не беше добър знак.
Със спускането ни под нас се очерта пейзаж, който ме накара да ахна.
Това бе назъбена планина, обгърната в мрак, сякаш около нея още цареше нощ. На най-високия й връх бе кацнало наистина огромно здание.
Ендемен се приземи край него меко, без дори да залитне — трябваше да призная, че мръсникът бе удивителен летец, далеч по-добър от мен.
Аз се побоях да кацна и останах да се рея на около три метра над земята.
Сега забелязах, че зданието всъщност е замък, с масивни, почернели от времето каменни стени, кули и бойници. Приличаше малко на Комините в Горчилище, но беше по-голямо.