Разчитайки на невидимостта си, се шмугнах покрай него и влязох в стаята, преди вратата да се е захлопнала.
Тъкмо се мъчех да успокоя дишането си, когато нечий глас накара сърцето ми отново да подскочи в гърлото.
— Не — стенеше той. — Моля ви, недейте. Пощадете ме. Не мога да издържам повече. Не, милост!
Неподправеният ужас, съдържащ се в тези вопли, режеше слуха ми като нож.
В следващия миг към тях се присъединиха и други, още по-отчаяни:
— Мамо, не! Помогни ми, мамо. Не им позволявай! Моля те, помогни ми.
Това бяха думи на дете, вероятно по-малко дори от брат ми Джон.
Все така невидима, стиснала пръчката в ръка, заобиколих безшумно ъгъла, иззад който се носеха гласовете.
И останах потресена от разкрилата се гледка.
На стената срещу мен висеше редица от огледала. Във всяко от тях имаше човешко същество — окаяно, парцаливо и очевидно изпитващо нетърпими страдания.
Сега вече можех да различа собствениците на гласовете.
В две съседни огледала бяха пленени майка и дъщеря. Чернокоси и с много тъмна кожа, каквато никога не бях виждала в Горчилище. И двете пищяха от болка и се пресягаха една към друга, но не можеха да пробият границите на стъклените си затвори.
Някакво движение откъм отсрещната стена на стаята привлече погледа ми.
Там стоеше мъж, също с червено-черна наметка, но висок и широкоплещест. Лицето му, обрасло с гъста, къдрава брада, бе като обгорено, а твърде близко разположените очи му придаваха заплашително изражение.
Той държеше магическа пръчка, която час по час със злостна усмивка насочваше към хората в огледалата.
След всяко хвърлено заклинание фигурата в някоя от рамките започваше да се гърчи и да пищи, а от вътрешността на огледалото се посипваше искрящ прах. Щом се вгледах по-добре, забелязах, че той се събира в стъкленици, сложени под огледалата. Всяка от тях съдържаше различно количество от този прах.
— Моля ви, недейте — ридаеше една жена.
— Милост — стенеше някакъв мъж.
— П-пощадете ме — заекваше друг, свлякъл се безсилно на колене.
Тези жалостиви изблици само караха брадатия да се усмихва още по-широко.
Зад гърба му имаше дълбоки ниши, в които стояха редове от същите стъкленици, пълни догоре с искрящия прах и здраво затъкнати със запушалки.
Проклетникът се обърна към коленичилия мъж и просъска:
— Е, харесва ли ти да бъдеш обикновен, а?
Обикновен? Какво означаваше това?
Той вдигна отново пръчката си и аз неволно сторих същото, готова да отбия атаката му.
Но сетне се поколебах. Ако направех магия тук, щях да разкрия присъствието си.
От друга страна, не можех да позволя на чудовището да продължи с изтезанията над тези нещастни хора.
Тогава ми хрумна една идея.
Пожелах пръчката ми да се превърне в онова, което представляваше, когато за първи път се сдобих с нея.
В Мълнията.
Тя се издължи в копие, по-високо от мен и с цвят на злато.
Хвърлих го по мъжа, който тъкмо се канеше да изрече поредното заклинание.
Мълнията го удари право в гърдите, отлепи го от земята и го запрати в отсрещната стена.
Тялото му срещна с глух звук коравите камъни и ми се стори, че чух как черепът му се пропуква. Две от стъклениците в нишите се разклатиха и паднаха отгоре му, но не се счупиха.
Мълнията направи завой и се върна в ръката ми, докато брадатият бавно се свлече на пода, оставяйки кървава диря зад тила си.
Пръстите му изпуснаха пръчката и тя се търкулна встрани.
Аз притичах и я вдигнах.
Беше направена от дърво и толкова черна, сякаш е била държана в огън.
Пъхнах я в джоба си и насочих вниманието си към клетниците в огледалата.
— Здравейте — промълвих тихо. — Можете ли да ми кажете кои сте?
За мое учудване, никой от тях не ме погледна.
— Искам да ви помогна — продължих. — Как сте попаднали там? Ехо, чувате ли ме?
Отговор все така нямаше и чак тогава си дадох сметка, че съм невидима.
Завъртях пръстена и направих крачка-две напред.
При появата ми мъжът в най-близкото огледало започна да се мята и да драска повърхността му с нокти в напразен опит за избяга. Накрая се сви на кълбо и започна да трепери с цялото си тяло.
Ужасена, сведох очи към стъкленицата под него. Тя бе пълна повече от половината с искрящия прах.
Отидох да видя огледалото, държащо в себе си малкото тъмнокожо момиче. Щом лицето й се обърна към мен, настръхнах. Очите й бяха почти забулени в бяла пелена.