До нея бе огледалото на майка й, чиито очи бяха напълно забулени. Тя опипваше слепешката около себе си и изобщо не забелязваше присъствието ми. Стъкленицата й бе пълна на един-два пръста под ръба.
Със свито сърце осъзнах, че си е почти отишла.
Стиснах по-здраво Мълнията и се зачудих дали да не я хвърля по огледалата и да освободя пленниците. Но как щях да ги измъкна оттук след това? Щеше ли невидимостта да стигне за всичките? Можех ли да ги отведа със себе си в Емпирей? Нямаше ли това да изложи на опасност семейния ми дом и моите приятели?
Но от друга страна, как да ги оставя тук? Очевидно това бе начинът, по който ги лишаваха от собствена воля и ги превръщаха в роби за големците в града. Именно в това щяха да се превърнат и те — в роби.
Вдигнах Мълнията и си поех дълбоко дъх.
— А! Ти пък коя си?
Извърнах се рязко. Ниският, набит мъж, покрай когото се бях промъкнала по-рано, бе влязъл неусетно и сега се взираше право в мен с единственото си око.
Без да се мае, той замахна с пръчката си и хвърли по мен заклинание. Машинално го отбих с Мълнията. То рикошира към стената и проби половинметрова дупка в каменната зидария.
На свой ред запратих копието по него с мисълта за максимално поражение. Разнесе се взрив и едноокият просто се изпари в нищото.
Мълнията сви рязко във въздуха и се върна при мен.
Погледнах обгорялото място на пода, където допреди миг бе стоял едноокият. Току-що бях убила Маладон.
Обхвана ме паника. Какво да правя сега? Къде да отида?
Хората все така се намираха в плен на огледалата, но аз не можех да сторя нищо, за да им помогна. Налагаше се да ги оставя…
Без да знам защо, притичах до огледалото на майката и взех стъкленицата, стояща отдолу. Намерих тапа, запуших я здраво и я пъхнах в джоба си. После завъртях пръстена и станах отново невидима.
Открехнах вратата и надзърнах в коридора. Той бе празен и аз забързах в посока, обратна на тази, от която бях дошла.
Щом свърнах зад първия ъгъл, трябваше да притисна гръб в стената. Половин дузина Маладони, с пурпурни плащове и пръчки в ръце, се носеха насреща ми.
Изчаках ги да отминат, преди да продължа нататък.
Трябваше да се измъкна от замъка, но преди това исках да открия Ендемен. Изгарях от любопитство да узная кой го бе „призовал“.
Както се носех по коридора, изведнъж се заковах на място.
Гармът стоеше само на пет-шест метра пред мен. Подобно на останалите от своето племе, имаше четири масивни лапи, бронирана кожа и огнедишаща уста, а широката му гръд непрестанно се обливаше в кръв.
Но ме порази една съществена разлика.
Около врата на този гарм бе вързана тежка верига, а огромен мъж го водеше за нея.
Муцуната на звяра бе почти долепена до пода и той душеше шумно.
Това не ми хареса. Гармовете са способни да уловят човешка диря от километри разстояние. Явно домакините бяха разбрали, че съм невидима, и ползваха всички способи, за да ме заловят.
Обърнах се и побягнах назад, но оттам също се чуваха стъпки.
Започнах да сменям посоките, хващайки ту един коридор, ту друг. Подминах множество врати, докато точно пред себе си не чух рева на втори гарм. Погледнах през рамо и видях, че събратът му бързо ме приближава отзад.
Бях в капан!
Бутнах най-близката врата, шмугнах се зад нея и я залостих подире си.
Затаих дъх и зачаках. Знаех, че има сериозна опасност да ме заловят, а не изпитвах ни най-малко съмнение как ще постъпят, ако това стане.
Щяха да ми направят заклинанието Субсервио, за да изтръгнат от мен всичко, което знам. Да ме накарат да им покажа Емпирей и да убият всички в къщата, преди да довършат и мен самата.
Отдръпнах се към средата на стаята с надеждата, че гармът все пак няма да долови миризмата ми.
Твърде късно. Нещо тежко се блъсна във вратата и до ушите ми долетя обезумелият вой и ръмжене на настървения звяр.
Той щеше да влезе само след миг и да ме открие, независимо дали бях невидима или не. И това щеше да е краят на Вега Джейн.
Тогава ми хрумна блестяща идея. Потупах се по десния крак и промълвих:
— Пас-пусе.
Абсолютно нищо не се случи. Продължавах да стоя на място като закована. Явно в замъка имаше нещо, възпрепятстващо напускането му по този начин. Какво, по дяволите, да правя?
Погледнах Мълнията в ръката си, все още уголемена до пълния си размер, а сетне стената в дъното.
Никога не бях правила онова, което се канех да опитам. Дори не ми беше минавало през ум. Но сега наистина нямах друга опция.