Сграбчих здраво копието и пожелах то да стори необходимото. Сетих се какво ми бе казала Алис Адронис, давайки ми Мълнията преди смъртта си на онова далечно бойно поле:
Когато нямаш други приятели, тя ще е до теб.
Гармът нанесе нов чудовищен удар по вратата и този път тя изхвръкна от пантите си. Звярът и мъжът, който го водеше, нахлуха в стаята.
Сега или никога!
Запратих копието по посока на стената.
Но този път то не се отдели от ръката ми!
Бях откъсната от пода и щом върхът му разпръсна каменните блокове, заедно прелетяхме през разкрилото се отверстие.
Озовахме се в друго помещение, разбихме нова стена и продължихме нататък. Навсякъде се случваха ужасяващи неща, а пред очите ми бързо се сменяха сцени на нечувано безумие и нечовешка жестокост.
Най-сетне полетът спря и аз усетих твърда земя под краката си.
Намирах се в наистина огромна зала. Учудих се как изобщо се е побрала дори в гигантски замък като този.
Таванът, губещ се във висините, бе направен от стъкло.
По стените висяха ярки знамена, всяко украсено със символа, който бях видяла по-рано — петолъчна звезда с чифт страховити очи в средата.
Върху издигнат подиум в дъното имаше грамаден трон, направен сякаш от масивно злато. Извитите облегалки за ръцете завършваха с изваяни глави на противни създания. От върха на високата облегалка ме гледаше все същата кошмарна звезда.
Вниманието ми бе привлечено от мъжа, седящ в трона.
Той бе облечен изцяло в червено, включително и качулката, покриваща главата му. Ръцете, подаващи се от широките ръкави, бяха неестествено издължени, с пръсти, извити като орлови нокти и черни като въглен.
Пред него, загърнат в пурпурната си мантия, стоеше Ендемен.
Моята поява трудно можеше да се нарече безшумна. Те се обърнаха едновременно и макар да не можеха да ме видят, лесно се досетиха къде съм по разрушената част от стената.
Ендемен посегна за пръчката си, но съществото на трона го изпревари и просто махна с ръка.
Усетих как въздухът около мен започва да се втвърдява.
Не можех да помръдна.
Бягай, прозвуча глас в главата ми. Бягай още сега или си загубена!
Насочих Мълнията нагоре и се изстрелях като куршум от морта нагоре, право към стъкления таван. Преминах го, посипвайки след себе си дъжд от разбито стъкло.
В следващия миг се озовах навън, под открито небе.
Бях свободна!
Но щом погледнах назад, разбрах, че горчиво греша.
SEPTENDECIM
Отново у дома
Преследвачите бяха по петите ми.
Не по-малко от половин дузина Маладони, предвождани от безпощадния Ендемен.
Заех хоризонтално положение и пожелах Дестин да лети по-бързо от когато и било досега.
Знаех, че не могат да ме видят, но се питах дали по друг начин не усещат присъствието ми.
Наклоних глава надолу и пикирах стръмно към земята. Те моментално сториха същото.
Как, по дяволите, го правеха?
Маладоните започнаха да мятат заклинания по мен и аз направих поредица резки маневри, за да не ме улучат.
Тъкмо избягнах първите, когато към мен полетя втори залп.
Не можех дълго да продължавам така. Рано или късно някоя от магиите им щеше да намери целта.
Добре, рекох си, и аз умея да играя тази игра.
Пръчката ми можеше да се превръща в копие и обратно. А защо да не бъде и двете едновременно?
Привързах към Мълнията една от нишките на невидимостта. Това щеше да я предпази от чужди погледи и след като напусне ръката ми.
После се обърнах по гръб, избегнах носещите се насреща ми заклинания и запратих с всички сили копието, заръчвайки му какво да прави.
Разстоянието между него и Маладоните бързо се скъсяваше, макар те да нямаха и понятие за опасността. Когато ги деляха вече само три метра, аз промърморих:
— Импакто.
От върха му изригна бяла светлина и се вряза в тях.
Четирима се запремятаха безпомощно и подир дълго падане удариха земята, вдигайки облачета прах.
Мълнията описа дъга и се върна в ръката ми.
Ендемен и двама от Маладоните по някакъв начин бяха успели да се спасят и продължаваха да ме преследват. Видях как Ендемен замахва с пръчка пред себе си и веднага се досетих, че прави магически щит, за да се предпази от нова подобна атака.
Обърнах се пак по корем и се понесох с цялата скорост, на която бях способна. Но те ме следваха безпогрешно и дори не изоставаха.