— Случайно. Ударих с лакът един панел и той изкънтя на кухо.
Сведох очи към книгата, поставена на масата пред мен. Върху корицата нямаше заглавие.
— Отвори на страница двайсет и четвърта — инструктира ме с леко злокобен тон той.
Отгърнах на указаното място и попаднах на глава, озаглавена „Инкада Масакаро“.
— Това е магия — поясни Делф. — Трудна за научаване и както личи, доста неприятна за обекта. С нейна помощ се отнемат магичните способности. Прави се чрез поредица от заклинания за изтезаване. Оставя жертвата напълно изпразнена отвътре.
Разгледах текста и илюстрациите, които бяха наистина отвратителни. Делф имаше право — те точно отговаряха на видяното от мен в замъка.
— Звучи ужасно, Делф. И какво се случва с хората след това?
— Тази част е не по-малко гнусна. Понеже в главите им не остава нищо, могат да ги напълнят с каквото си пожелаят. Да ги направят роби до смъртта им. Описано е по-нататък в главата.
Прочетох до края и прехапах устни.
— Делф, когато бях в Голям Честен, видях един човек да следва мъж и жена. Беше официално облечен, но явно единствената му роля бе да служи на господарите си. Те се държаха много зле с него, а той изобщо не се оплакваше. И очите му бяха забулени точно като на хората в огледалата.
— Това ще да е резултатът, когато отнемат пълна стъкленица от теб, Вега Джейн. От магьосник или магьосница се превръщаш в жалък роб.
Бях толкова разстроена, че едва можех да възприема идеята. Очите ми се наляха със сълзи при спомена за мъжа с цилиндъра, който бе спасил безценното шишенце на господарката си, а бе получил в отплата само викове и плесници. Същата съдба ли щеше да сполети и онези от замъка?
Онези, които ти изостави, Вега?
После се сетих за стъклениците в нишите. Всяка от тях съдържаше нечии отнети магични сили.
Затворих книгата и погледът ми бе привлечен от избледнелите букви върху гърба на корицата. Името на автора.
— Делф! — възкликнах, щом ги прочетох. — Виж кой я е написал. Колин Сонет! На какво искаш да се обзаложим, че ще се окаже някой прадядо на Петра?
За моя изненада, триумфалният ми изблик изобщо не го впечатли.
— Да, вече видях — поклати глава. — И какво? След като ние сме потомци на хората, чиито портрети висят по стените, защо и Петра да няма връзка с къщата?
Лицето ми се издължи.
— Защо да няма връзка? Делф, чуваш ли се? Та този Колин Сонет трябва да е бил Маладон!
— Не сме сигурни. А и не забравяй, че открих книгата в кабинета на Джаспър Джейн. И той ли е бил Маладон според теб?
— Разбира се, че не. Просто е трябвало да познава тъмните сили, към които е спадал и този приятел тук — почуках с пръст по гърба на книгата, — за да може по-добре да се сражава с тях.
— Вега Джейн… — започна уморено Делф.
— Чакай, има и още — прекъснах го аз. Как бях пропуснала да му разкажа за тайните занимания с черна магия на Петра!
За сетен път обаче, вместо да се втрещи, той остана напълно безразличен.
— Може пък и тя като Джаспър Джейн да е изучавала тези заклинания, за да може по-добре да се бие срещу Маладоните?
— Защо постоянно я защитаваш? — рекох подозрително.
— Защото отново и отново доказва, че е на наша страна.
Или може би защото ти се иска да се натискаш с нея, Даниъл Делфия? помислих си, вглеждайки се внимателно в чертите му. Не можех да оставя нещата така.
— Ами ако маладонското у нея все пак надделее? — попитах. — От четенето на книги по черна магия или от близостта на Ендемен и неговата пасмина?
— Не вярвам тя да е способна да навреди на когото и да било от нас, Вега Джейн.
— Да й беше видял щастливата физиономия, докато правеше онези заклинания — отвърнах остро. — Тя превърна един стол в цяло кълбо усойници и… си умираше от удоволствие.
— Мисълта за нея не ти дава мира, нали?
— Просто гледам да съм благоразумна. Ако се обърне срещу нас, трябва да сме подготвени.
— Е, тогава най-добре да решим въпроса още сега.
Той се изправи.
— Къде отиваш? — изгледах го изумено.
— Време е да поговорим с Петра.
— Не, Делф, полудя ли? Не бива да го правим.
— Аз вярвам в нея, а ти очевидно — не. Не изчистим ли нещата, вечно ще се озърташ през рамо, а каква полза от това?
— Но ако е наш враг, тя никога няма да си признае.
— Ще се погрижим да каже истината.
— И как?
— Просто остави на мен, Вега Джейн. Но Хари Две не бива да идва с нас.
— Защо?
— Ще видиш.
DUODEVIGINTI