Кръвна клетва
Почукахме на вратата на Петра и отначало отвътре не последва никакъв отговор. Тогава Делф издумка два-три пъти с юмрук по масивното дърво.
— Кой е?
Гласът на Петра звучеше напрегнато и неестествено.
— Аз и Вега Джейн — подвикна Делф. — Тя се върна и иска да ти разкаже какво е научила. За проклетите Маладони! Решихме, че ще ти бъде интересно, нали си падаш малко рода с тях.
Изгледах го сепнато. Само допреди минута я бе защитавал с нокти и зъби, а сега сякаш нарочно се опитваше да я подразни.
От стаята се дочуха колебливи стъпки. После бравата щракна и Петра се изправи пред нас.
Беше по нощница, макар навън отдавна да се бе развиделило. Под тънкия плат ясно се очертаваха дългите й, стройни крака. Косата й, влажна и разрошена, падаше върху раменете по начин, който, трябва да призная, бе твърде съблазнителен. Щом вдишах въздуха, ноздрите ми се изпълниха с аромат на рози и ванилия. Вероятно току-що бе взела вана.
В дясната си ръка държеше пръчката.
Бръкнах в джоба си и сграбчих моята. За всеки случай.
— Прибра се значи — каза тя, взирайки се някак обезпокоително в мен. — Доста време те нямаше.
— Чух, че изобщо не си излизала от стаята си — отвърнах. — Как върви упражняването на заклинания?
— За какво говориш? — рече предизвикателно тя.
Направих крачка към нея.
— За страниците, които си взела от кабинета на Джаспър. Били са от книга с черна магия, нали?
Тя неволно хвърли поглед към нощното шкафче край леглото си.
— Откъде знаеш… Да не сте ме шпионирали?
Делф мина покрай нея и влезе в стаята. Аз го последвах и затворих вратата.
— Вега Джейн е разузнала доста неща за нашите маладонски приятели — започна той, после се обърна към мен. — Искаш ли да й споделиш?
— Добре — кимнах неуверено. Още не разбирах какво е намислил.
Започнах с разказа и едва бях стигнала до влизането си в замъка, когато Делф с крясък грабна една бойна секира от стената и замахна срещу мен.
Бях толкова изненадана, че не сторих нищо, за да се защитя. Просто стоях и чаках ударът да се стовари, с единствената мисъл, че приятелят ми си е загубил ума.
— Ембатлементо — извика Петра.
Силата на заклинанието бе такава, че Делф отхвръкна три метра назад и се блъсна в стената, а оръжието издрънча глухо на пода.
— Какво правиш, по дяволите? — надвеси се Петра над него, почервеняла и с насочена в гърдите му пръчка.
— Чакай! — скочих и притичах да му помогна. — Делф, добре ли си?
Докато тя гледаше озадачено, той се отупа от прахта, окачи секирата обратно на стената и примигна на няколко пъти, безспорно заради звездите, които играеха пред очите му от удара.
— Е, май може да й се вярва, а? — попита, потривайки се по тила.
— Това… това ли беше великият ти план? — тропнах ядосано с крак. — Да се изложиш на смъртна опасност?!
— Какъв план? — поиска да знае Петра.
Обърнах се към нея и въздъхнах.
— Покажи й книгата, Делф.
Той я извади от джоба си и й я подаде. В първия момент тя я повъртя в ръце, без да знае какво да прави с нея. Но сетне видя името на автора и лицето и пребледня.
— Аз… не знам кой е това — изгледа ни подред.
— Сигурна съм, че не знаеш. Но вероятно е твой далечен прадядо.
— Значи затова се престори, че нападаш Вега? — попита тя Делф. — За да видиш как ще реагирам?
— Ами да — призна той. — И май свърши работа.
Тя замахна толкова бързо, че едва забелязах движението й. Миг по-късно Делф отново прелетя през стаята и се приземи на кълбо на пода.
Извадих своята пръчка, готова да я парирам, но тя вече бе отпуснала безпомощно ръце, а устните й потреперваха.
— Значи все още не ми вярвате — промълви. — След всичко, което преживяхме заедно. Какво трябва да направя, за да спечеля доверието ви? Кажете ми, какво?
Моят мозък, напълно объркан до този момент, взе да се прояснява.
— Преди всичко да спреш да практикуваш черна магия зад затворени врати и без наше знание. И да не си толкова чувствителна за всяка дреболия! — добавих, надигайки остро глас.
Помогнах на клетия Делф да стане. Изглеждаше толкова зле, че извадих Целебния камък и го прекарах над него, мислейки за хубави неща. Той веднага живна, а синините по лицето му изчезнаха.
— Спретнахте ми номер — нареждаше Петра с наскърбено изражение. — Спретнахте ми проклет номер. А аз си мислех, че ви е грижа за мен. Че сме приятели. Никога няма да ви го простя. Никога.
Тя надали бе чула и дума от казаното от мен.