— А ти нямаше ли да сториш същото на наше място? — попита я Делф без следа от съчувствие.
Петра отвори уста, но се спря. Колебанието й бе достатъчно красноречив отговор.
— Виж… — докоснах я по рамото, но тя се отдръпна.
— Не. Не искам да чувам нищо. Не и сега.
— Ние искаме да ти вярваме. Но Маладоните са толкова коварни.
— И понеже в жилите ми тече тяхната кръв, аз също трябва да съм коварна, така ли?
— Видях на какво са способни — отвърнах тихо. — Видях какво причиняват на хората. Те ги превръщат… в празни черупки. Вземат магичната им сила и я събират в стъкленици. А сетне ги поробват.
Очаквах Петра да се тросне отново, но вместо това челюстта й увисна и тя се вторачи невярващо в мен.
— Наистина ли?
Извадих шишенцето с искрящ прах.
— Ето какво им отнемат. Магията, душата, всичко ценно. Онова, което остава — додадох горчиво, — е покорен роб със забулени очи.
При вида на стъкленицата очите на Петра се наляха с нови сълзи.
Делф посочи към книгата.
— Магията, която го причинява, е ето там. Написана от твоя прадядо.
— Но аз не съм проклетият си прадядо, нали? — извика с фалцет тя.
Канех се да отвърна подобаващо, но Делф ме изпревари:
— Има нещо, което можем да направим, за да решим въпроса веднъж завинаги.
И двете го изгледахме очаквателно.
— Какво? — попитах аз.
Той взе книгата и я разгърна на друга страница.
— Клетва на Забвението? — прочетох на глас.
Делф кимна.
— В общи линии, състои се в това, че всяка от вас дава кръв на другата.
— Да си разменяме кръв? — ахна Петра. — Ти наред ли си?
Без да й обръща внимание, той продължи:
— Кълнете се във вярност една на друга, докосвате върховете на пръчките и в същото време малко количество кръв магически се разменя помежду ви.
— А ако нарушим клетвата? — попитах.
— Тогава отивате в Забвението. А съдейки по картинките, то не е място, където човек би искал да попадне.
Петра и аз се спогледахме.
— Честно да си кажа… не знам — промълвих.
— Нито пък аз — смръщи вежди тя.
— В такъв случай имаме проблем — рече Делф с необичайно мрачно лице. — Защото, Вега Джейн, вече ми омръзна да слушам твоите съмнения в лоялността на Петра.
Трепнах така, сякаш ми бяха зашлевили плесница.
В същото време видях как по лицето на съперницата ми пропълзява тържествуваща усмивка. Тя обаче не трая дълго.
— Колкото до теб, Петра, омръзна ми постоянно да се жалваш, че си онеправдана. Не си единствената, на която й идва нанагорно.
И двете млъкнахме, а в тишината думите му добиваха все повече тежест.
— Там навън има цял един свят, с който трябва да се борим — продължи разпалено той, — и той съдържа достатъчно зло, та да трябва да се дебнем и помежду си. Ето защо искам това да приключи. Още сега!
И ни изгледа свирепо.
— Е, какво решавате?
— Ами… май ще трябва да опитаме — обърнах се аз към Петра.
Тя дълго се колеба — твърде дълго според мен, но накрая кимна:
— Щом казвате.
Делф ни показа заклинанията, които трябваше да изречем, а също диаграмата, илюстрираща движенията с пръчките. Не биваше да доближаваме върховете им от самото начало. Трябваше първо да положим клетвата, сетне да ги докоснем, а чак накрая да кажем заклинанието, което щеше да размени част от кръвта ни.
По някакъв начин.
Положихме клетвата и после внимателно протегнахме пръчките си. Мисля, че и двете се бояхме да не настъпи експлозия, която да ни убие, или нещо подобно.
Експлозия нямаше, но се случи друго.
Пръчките изведнъж се привлякоха и залепнаха една за друга като запоени. Движението им бе толкова рязко, че и двете изпищяхме от изненада.
— А сега заклинанието — подкани ни Делф.
Прочетохме думите от книгата, като ги произнасяхме едновременно, а гласовете ни звучаха удивително еднакво. Щом и последната дума се отрони от устните ни, изпъшкахме от внезапна болка.
На челата ни се бяха отворили резки, направени като с нож. Пред ужасените ми очи от раната на челото на Петра бликна кръв, подскочи от кожата й към нейната пръчка, после върху моята, а оттам — право към собствената ми рана. При допира й усетих хладна тръпка, заменена почти веднага от успокояващ прилив на топлина. Абсолютно същото се случваше и с Петра.
Секунда по-късно раните се затвориха и заздравяха без следа, а пръчките ни се разделиха.
Инстинктивно отскочихме назад, запъхтени като след битка или бягане на дълго разстояние.
Известно време се гледахме, без да намираме думи да изразим чувствата си.