— Готови ли сте? — попитах.
Делф и Петра кимнаха, а Хари Две, който висеше в своята сбруя на гърдите ми, ме близна по ръката.
Изрекох "Ласадо“ и обгърнах всички ни с магическата нишка. После завъртях дядовия си пръстен, за да ни направя невидими.
— Заклинанието Пас-пусе ли ще използваш? — попита Делф.
Поклатих глава.
— Досега винаги съм го правила само върху себе си, а и Астрея не е споменавала да е предназначено за повече от един човек. Боя се нещо да не се обърка.
Подскочих и се понесох нагоре, с Делф от едната си страна, а Петра — от другата, подобно на чифт криле.
Всички се озъртахме на четири, в случай че Ендемен и хората му дебнеха наоколо.
Насочих се над гората, следвайки пътя, по който бяхме дошли.
— Ето там — възкликна Петра, забелязала първа железопътната линия.
Свърнах нататък, търсейки някакъв познат ориентир. Скоро го видях под формата на синкаво възвишение. Помнех, че го бяхме подминали преди нападението над влака. Това означаваше, че Честен се намира вляво от нас, а Голям Честен — в обратна посока.
Полетях наляво, следвайки релсите под себе си.
Влакове нямаше и на моменти ми бе трудно да ги виждам, особено когато минаваха сред дървета или през тунели, прокопани в хълмовете.
Накрая, след като на два пъти едва не се изгубих, извадих магическата пръчка. Тъкмо се канех да направя заклинание, когато ми дойде друга идея.
— Петра — казах, — използвай Кристиладо магнифика, ако обичаш.
Тя ме погледна странно, но сетне посегна към своята пръчка, насочи я надолу и изрече думите.
Релсите моментално се появиха ясно и отчетливо, сякаш бяха на педя пред нас.
Всъщност идеята ми бе да проверя дали хората на Ендемен няма да успеят да проследят и нейната пръчка подобно на онази, която бях взела от замъка. Нямаше как да знам дали в нея няма вградени някакви особени, маладонски елементи.
След като покрай нас не се появиха костюмирани господа с бомбета, въздъхнах с облекчение.
Пътят бе дълъг, но релсите ни водеха и без особени проблеми се озовахме в Честен далеч преди разсъмване. С помощта на приближаващата магия видях само редки минувачи и един автомобил по инак пустеещите улици.
После оставихме града зад себе си и продължихме по линията. Подминахме няколко малки селища, преди Делф да извика:
— Вижте!
Под нас имаше постройка, където железницата свършваше.
Спуснах се бавно, оглеждайки внимателно околността, но мястото сякаш бе напълно пусто.
Кацнах на стотина метра от постройката, която бе доста паянтова — дървена, с тенекиен покрив, отворена за стихиите и от четирите страни.
— Това е просто някакъв заслон — рече Делф. — За да се крият хората от дъжда, докато чакат влака.
Все още невидими, пристъпихме по-близо. На един от ъглите висеше табела с надпис.
— Гара Бимбълтън — прочетох. — Какво ли значи това?
— Сигурно името на града — предположи Делф.
— Но тук няма град — възразих. — Само ей тази съборетина, захвърлена в средата на нищото.
— А и не помня да съм виждала такова име на таблото на гарата в Честен — допълни Петра.
Никой от нас не помнеше.
Минута по-късно от близката гора излезе невръстно момче. Беше облечено в дрипи, босо и с петна от мръсотия по лицето. То късаше къпини от храстите и ги събираше в плетена кошница. Щом кошницата се понапълни, доближи заслона, вирна глава към табелата и засрича надписа.
Ние го наблюдавахме, затаили дъх. Накрая то свърна отново към гората и се изгуби от погледите ни.
— Да вървим — казах.
— Къде? — попита Делф.
— Накъдето отива момчето.
Скоро настигнахме малчугана и тръгнахме по пътеката след него. Той вървя през гората близо половин час и аз се учудих как родителите му са го пуснали сам по това време. Наистина ли беше безопасно?
— Каква е тази светлина? — прошепна изведнъж Делф.
Вгледах се през короните на дърветата и действително, те бяха озарени от странно сияние, чийто източник не се забелязваше.
Машинално бръкнах в джоба си и стиснах пръчката. С крайчеца на окото си видях, че Петра прави същото.
Продължихме по дирите на момчето, а аз усещах как сърцето бие все по-бързо в гърдите ми.
След поредния завой на пътеката спрях толкова внезапно, че Делф се блъсна в мен.
Оказа се, че светлината в гората идва от няколко дървени къщи, скупчени край зелена поляна. Над комините им се виеше дим, а стотина или повече души седяха по верандите или се разхождаха по моравата, озарена смътно от прозорците.