Бяха на различна възраст, повечето облечени също така бедно като момчето, което вече се бе скрило в една от къщите, заедно със своята кошница с къпини.
— Какво ще правим сега? — попита Делф, докато предпазливо се промъквахме напред.
— Нека просто погледаме и послушаме — предложих.
Понеже нямаше по-добри идеи, присламчихме се към една от групите, събрана върху разнебитена веранда.
— Но кога ще дойде пак? — попита момиче, година или две по-голямо от мен. Носеше дочен панталон, скъсано палто и пробити обувки на краката. През рамото й бе преметната смачкана чанта. Лицето й бе мръсно и преждевременно набръчкано.
— Кое, влакът ли? — измърмори мъж с широкопола шапка и провиснали мустаци, който дялкаше къс дърво с джобното си ножче.
Тя и останалите закимаха.
— Трудно е да се каже. — Мъжът се почеса по главата с костелив показалец, при което шапката му се отмести назад, разкривайки сплъстена, бяла коса. — Чувам, че влакове се появявали и по други места. Не че съм бил там, но така разправят бродягите, дето минават по пътя от време на време.
— Значи има много влакове, а не само един? — обади се друг от присъстващите.
— Така ще да е — рече белокосият. — Много хора — много влакове.
— И в една и съща посока ли отиват?
— Не знам. Това, което мога да ви кажа, е, че нашият идва когато си ще. Няма разписание, няма нищо. Но се чува свирката му. Винаги свири, щом ще пристига. А после, додето се обърнеш, се появява.
— Всички хора ли качва? — попита момичето. — Разправят, че имало достатъчно място.
Възрастният поклати глава. Същото сториха и още неколцина от насядалите наоколо.
— Не. Ето, вижте мен например. Тук съм от години и сигурно пак ще си остана тук, щом влакът дойде отново. Просто така стоят нещата.
— А как избират кого да вземат? — рече младеж, стоящ до момичето. В краката му се въргаляше избеляла брезентова торба и двамата изглеждаха така, сякаш пътуват заедно. — Ние току-що пристигаме и още не сме наясно с реда.
— Няма никакъв ред — отвърна старият, продължавайки да дялка. — Просто избират.
— По колко души?
— Различно е. Някой път много, друг път — малко.
— А там хубаво ли е? — попита момичето. — Имам предвид мястото, където отиват.
— Никой още не се е върнал, за да се оплаче — усмихна се горчиво друг. — Само такива като мен и него — той махна към белокосия — си остават тук.
— Разбира се, че е хубаво — извика гърлено възрастният. — Кое може да е по-зле от тукашното тегло? И кой ще напусне селото си, ако има достатъчно храна на масата и приличен покрив над главата? Лекарства, щом се разболее, и образование за децата? Ето, аз цял живот превивам гръб от работа и какво? Сиромах бях и сиромах си останах. — Той посочи останалите с ножчето си. — Някой от вас да може да се похвали с друго?
Те заклатиха отрицателно глави, забили поглед в нозете си. Явно и тяхното съществуване не бе по-леко от моето в Горчилище. На фона на охолството в Голям Честен сякаш виждах два различни свята.
— Така си и мислех — изсумтя белокосият. — Затова ще остана тук, докато проклетият влак най-сетне не ме качи.
— Той защо изобщо спира тук? — обади се една жена.
— Защото тук му е гарата, ето защо.
— А как изглежда влакът? — попита младежът с торбата.
— Голяма хала е — увери го старецът. — Дълъг, направен от метал и се движи по онези релси, дето може да ги видите на гарата. Пътниците се качват вътре, а той вдига кълба от дим и изчезва.
Мнозина се спогледаха, сякаш им бе трудно да повярват на чутото. Но от друга страна, аз също не бях подозирала за съществуването на влака, преди да пристигна в Честен.
Зачудих се защо те просто не се махнат оттук пеша? Защо им бе да чакат влак? Вярно, за Голям Честен трябваше да си оправомощен, но за Честен, доколкото знаех, не беше така.
Младежът бавно кимна, а после, придружен от момичето, се отдели от групата и тръгна встрани.
— Искам да поговоря с тях — казах на спътниците си. — Ще стана видима и ще ги последвам.
— Разумно ли е да издаваме присъствието си така? — възрази Делф.
— Ще издам само своето присъствие. Ако възникне проблем, можем бързо да се оттеглим. Но по техните думи те току-що са пристигнали и не знаят нищо.
— Щом не знаят нищо, какво очакваш да научиш от тях? — попита Петра.
— Откъде са дошли, ако не друго.
— Но, Вега Джейн — понечи да протестира Делф.
— Вижте, така или иначе ще го направя, ясно?
Той прехапа устни, а Петра ме изгледа накриво, но сега не ми беше до техните фасони. Бях твърде съсредоточена върху предстоящата задача.