Отидохме до едно закътано място, където аз предадох пръстена на Петра. После се упътих подир двойката, докато другарите ми, все още невидими, ме следваха по петите.
— Здравейте — подвикнах, щом доближих.
Младежът и момичето се извърнаха изненадано.
— Извинете — добавих с усмивка. — Не исках да ви стресна.
— Ти пък откъде се появи? — попита той.
— Отдалеч. Току-що пристигнах.
— За влака ли? — намеси се момичето.
— Да. Казвам се Вега.
— Аз съм Ръсел — представи се младежът. — А това е Дафне.
— Отдавна ли сте тук?
— Не, и ние тъкмо пристигаме, също като теб.
— А откъде пътувате? — попитах уж небрежно.
Той вече се канеше да отговори, когато спътничката му го пресече:
— А защо ти е да знаеш?
По подозрението в погледа й разбрах, че съм прекалила и побързах да сменя тактиката.
— Без причина — махнах с ръка. — За да разбера дали сме от едни и същи места.
Тя скръсти ръце на гърдите си и се намръщи.
— Стига, Даф — сръчка я Ръсел. — Тя просто е любопитна.
— Е, аз също — рече Дафне. — Защо първо ти не ни кажеш къде е селото ти?
Без да се замислям, посочих наляво.
— Ей там, на пет дни път.
— А името му? — настоя тя.
— Горчилище — отвърнах малко троснато, поставяйки длани върху хълбоците си. — А на вашето?
— Няма да ти кажем — вирна нос момичето.
— Даф! — изгледа я Ръсел.
— Млъкни, Ръс. Не я ли виждаш, че иска да се качи на проклетия влак и не подбира средства. Само търси начин да ни вземе местата.
— Това пък откъде ти дойде наум? — зяпнах.
— Знам ли. Може да не качват хора оттам, откъдето ние идваме. Най-добре да си държим устите затворени.
— А не смяташ ли, че служителите на влака сами могат да те попитат?
— О, не бери грижа за това. Ще намеря начин да ги убедя.
— Е, успех тогава — врътнах се раздразнено и си тръгнах.
— Ей, почакай — викна след мен Ръсел.
— О, пускай я да върви — скастри го Дафне. — Никаква полза няма да имаме от нея. И да знаеш, че няма да се върна повече в селото, Ръс. Кракът ми няма да стъпи там!
Тази девойка явно си я биваше.
Върнах се при групата, събрана на верандата, знаейки, че Делф, Петра и Хари Две са наблизо, под закрилата на невидимостта.
Хората все така седяха или се подпираха с ръце в джобовете и бъбреха помежду си. Белокосият с шапката бе спрял да дялка и пиеше нещо от очукана манерка.
Щом се появих, главите се обърнаха към мен, но за кратко. Явно новите лица не бяха рядкост тук.
Седнах до стареца, от чиито устни се носеше дъх на вкиснато вино.
— Как ти викат? — попита той.
— Вега. А на теб?
— Джеф. Сега ли пристигаш?
Кимнах.
— А ти?
Той запуши манерката и се изкиска.
— О, аз съм отдавна тук. И май ще постоя още доста.
— Знаеш ли закъде отива влакът?
— Не. Никой не знае, освен пътниците в него. Но те никога не се връщат, за да разкажат. Явно там намират нещо по-добро.
Да, заменят свободата си с робство.
Старецът носеше отрязани вълнени ръкавици, от които стърчаха дебелите му, захабени пръсти. Той подуха върху тях, за да ги сгрее, и ги пъхна в джобовете си.
— Но, Джеф, защо си толкова сигурен, че мястото, на което отиват, е по-добро?
— Как така?
— Ами щом никой не се връща, причината може да е, че им се случва и нещо лошо.
Белокосият се изсмя, взе ножчето и се зае отново да дялка.
— Ама че глупости бръщолевиш.
Явно толкова му се щеше да вярва, че само едно пътуване с железницата го дели от по-добрия живот, че никаква логика не можеше да го убеди в обратното.
— От колко време си тук? — смених темата.
— От две години.
— И защо дойде?
Той сви рамене.
— Нямаше какво да ме задържи повече по нашия край. Откак се помня, все тегло.
— Каква е причината според теб?
Ново свиване на рамене.
— Трудно е да се каже. Чувал съм, че навремето имало война. Не я помня, нито съм се сражавал в нея, не ме гледай, че съм стар. Била е много преди да се родя, но последиците от нея още остават. Хората така и не са си стъпили на краката. Ето, в наше село всички са сиромаси. Няма работа, всеки свързва двата края както намери. Няма… надежда. Ако искаш да отидеш някъде, вървиш пеша, така че никой не стига далеч. Окаяна работа.
— А защо ти е да чакаш влака?
— Тоест?
— Нали си дошъл пеш дотук. Можеш просто да следваш релсите до… там, където отива. — Малко остана да кажа „до Честен“, но се въздържах.