— А, това ли… Е, аз не съм глупав, мина ми през ума още първия път, щом не ме качиха.
— И какво стана?
— Следвах релсите, точно както ти каза, и… — Той спря и лицето му доби объркано изражение.
— И какво? — подканих го.
— Ами изгубих се. Не можех да намеря проклетата линия. Най-сетне попаднах на нея и тя ме доведе обратно тук. Пробвах втори път и пак стана същото.
Видях, че неколцина от слушателите закимаха.
— Да, и при мен се получи така — рече един.
Лесно можех да се досетя за обяснението. Маладоните бяха използвали заклинание от рода на Трансдеса хипнотика. И ние се бяхме сблъскали с нещо подобно в Третия кръг на Мочурището. Тези хора никога нямаше да открият сами пътя до Честен. Влакът бе единствената им възможност.
Населените места, изписани върху таблото на гарата в Честен, явно бяха онези, до които Маладоните допускаха гражданите да пътуват свободно. Но тези граждани вече бяха с промити мозъци и не представляваха заплаха. Значи Честен служеше като разпределителен пункт за цялата тази операция.
— Добре, но как реши да дойдеш именно тук? — попитах стареца.
— О, мълвата се разпространява бързо. Искаш ли по-добър живот, завлечи си дрипите на гара Бимбълтън. Поне така се чува в наше село.
Кимнах, но не казах нищо.
След като тишината се проточи, той ме изгледа изпитателно.
— А ти какво търсиш тук?
— По нашия край плъзна същият слух.
Чертите му омекнаха и той се подсмихна.
— Ще плъзне ами. Знаех си аз.
Посочих дървените съборетини наоколо.
— Кой е построил тези къщи? А също и гарата?
— Един господ знае. Винаги са си били тук, мен ако питаш. Инак мястото си го бива. В гората дърва за горене — колкото щеш, прясна вода от реката…
— А защо според теб не са те качили на влака досега?
— Да ти призная, госпожичке, не знам. Просто ме връщат и толкова.
— Кой те връща? — улових се за думите му.
— Онези от влака.
— Как изглеждат?
— Едни такива, издокарани.
С костюми и кафяви бомбета, си помислих, настръхвайки.
— Странно се държат, но ако се съди по облеклото им, са доста богати — продължи той. — И учтиви. Ех, не бих имал нищо против и аз да съм богат.
Учтиви, няма що. Като за душевадци.
Той въздъхна и започна наново да дялка, разсъждавайки:
— Ще ми се да знам как избират кой да замине и кой да остане. Не знам още колко ми остава на този свят. Току-виж съм се гътнал, преди да ми дойде редът за проклетия влак.
— А какво се случва, когато той пристигне?
— Ами щом му чуем свирката, всички се втурваме вкупом към гарата. После онези със странните шапки слизат, оглеждат ни, приказват с нас. Накрая строяват онези, които ще пътуват, натоварват ги на вагоните и толкоз.
— Другите пак тук ли се връщат?
— Някои се връщат, други не. Омръзва им и се прибират там, откъдето са дошли. Но не и аз. Ще стоя тук, докато пукна или не ме качат.
— Спомена, че говорели с хората. Имаш ли представа за какво?
Старецът поклати глава.
— Питал съм, но никой не казва. Забранено е.
— Забранено? — възкликнах. — Как може да е забранено да отговориш на обикновен въпрос?
— Ето я онази, любопитната — чу се глас зад мен.
Обърнах се и видях непознат мъж да ме гледа втренчено.
До него стоеше… Дафне. Простенах вътрешно.
— По-рано задаваше въпроси на нас — рече угоднически тя, — а сега е дошла да разпитва тук.
Не казах нищо. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху новодошлия.
Той носеше дълго палто, но изпод него се подаваше реверът на елегантен костюм. Зачудих се къде ли му е бомбето. Навярно смалено с магия и скрито някъде.
— Защо не дойдеш с мен, миличка? — предложи с кадифен тембър той.
— Не, благодаря. — Незабелязано пъхнах ръка в джоба си и улових пръчката.
— Ей тук, съвсем наблизо — посочи той. — Мога да отговоря на всичките ти въпроси.
— Е, щом е така, да вървим.
Изправих се и го оставих да ме поведе по една пътека между дърветата. Щом се отдалечихме достатъчно, за да не ни виждат от къщите, той се извърна рязко, с извадена пръчка.
Но аз бях подготвена. Ако Мочурището ме бе научило на нещо, то бе винаги да имам план за действие.
Преди да успее да хвърли заклинание, прелетях над него и му нанесох такъв ритник в главата с тежкия си ботуш, че черепът му изкънтя. Той се просна по очи, а пръчката му отхвръкна встрани.
— Вега, имаш ли нужда от помощ? — дочу се някъде отстрани гласът на Петра.