— Не, дай ми само секунда.
Докато мъжът с пъшкане се мъчеше да се изправи, аз произнесох:
— Субсервио.
Стрелна се бяла мълния и той стана покорен като кукла на конци. Облегнах го на едно дърво и тихо му зашепнах. Целта ми бе да изтрия от паметта му всеки спомен, свързан с мен.
Накрая пъхнах пръчката обратно в ръката му, но преди да си тръгна, ми хрумна да претърся джобовете му.
И оттам излезе един предмет, при вида на който целият ми свят сякаш се обърна с главата надолу.
Това бе портрет.
На моите родители.
VIGINTI
Напред
Не можех да откъсна очи от изображенията на майка си и баща си върху малкото късче картон.
— Вега Джейн? — прошепна Делф.
— Остави ме — махнах с ръка.
Съзнанието ми отчаяно търсеше отговор на загадката пред мен. Това не бе рисунка — образите изглеждаха твърде реални, като жигосани върху хартията. За един ужасяващ миг допуснах, че и родителите ми, подобно на онези клетници в огледалата, са пленени вътре.
Сетне обърнах портрета и зърнах там надпис:
Внимание, опасни Кампиони.
Спомените ме върнаха към онази кошмарна нощ в Приюта в Горчилище, когато те бяха изчезнали, погълнати от пламъци. Очите ми се замъглиха и аз прокарах треперещи пръсти по скъпите лица.
Мамо? Татко? Къде сте? Как мога да ви открия?
Нещо ме докосна по лакътя.
— Вега Джейн? — просъска настоятелно Делф. — Добре ли си?
Бавно прибрах снимката в джоба си.
— Да, нищо ми няма.
— Какво държеше допреди малко? Не успяхме да го видим.
— Портрет на родителите ми — промълвих бавно.
— Не думай! — ахна Петра.
— Родителите ти? — повтори невярващо Делф. — Но как е възможно? Те бяха в Горчилище, а ние сме тук. Дали Маладоните…?
— Не знам. Ето, увери се сам.
Извадих снимката и им я подадох.
— Приличаш на майка си — рече Петра. — Била е много красива.
— Да, беше красива — изгледах я изненадано. Това бе последното, което очаквах да чуя от нея. — Искам да кажа, все още е.
— И какво ще правим сега, Вега Джейн? — попита Делф.
— Ще се върнем при къщите.
— Защо?
— Искам да разпитам още малко стареца. Той е тук отдавна, може да ги е виждал наоколо.
— А ако се появят още костюмирани? — обади се тревожно Петра.
— Няма да отнеме дълго.
Тъкмо тогава откъм гарата се разнесе остър, протяжен звук.
— Това е свирката на влака! — извиках. — Бързо, да вървим!
Присъединих се към щита на невидимостта и всички затичахме колкото ни държат краката към осветената поляна.
Но Джеф го нямаше на верандата.
Всъщност наоколо нямаше жива душа.
— Всички са отишли на проклетата гара! — възкликна Петра. — Да опитат да се качат на влака.
Това означаваше, че костюмираните също ще са там. Може би дори самият Ендемен.
Но ако искахме да узнаем нещо, нямахме друг избор.
Продължихме по пътеката и скоро се озовахме на гара Бимбълтън.
Тя обаче изглеждаше напълно различно отпреди.
Първо, пред скромната постройка бе спрял лъскав, черен влак.
Второ, там, където преди се шляеше само едно дрипаво хлапе, сега имаше стотици хора, мъчещи се с лакти и колене да си проправят път по-близо до композицията.
После вратата на най-предния вагон се отвори и от нея се появи мъж. При вида му и четиримата отстъпихме крачка назад.
Това беше Ендемен.
Той се усмихна, свали бомбето от главата си и тълпата наоколо моментално утихна.
— Здравейте и добре дошли на гара Бимбълтън — каза. — След минутка моите колеги ще слязат при вас за кратки беседи и някои въпроси. После ще си заминем. Съгласни ли сте?
Обръщението бе изключително учтиво, но при вида на грубоватите и изгладнели хора, много от които нееднократно връщани, се съмнявах, че ще се приеме добре.
За моя изненада, множеството веднага освободи място около перона и всеки се дръпна на разстояние от съседа си, позволявайки необезпокоявано провеждане на „беседите“.
Щом се вгледах по-внимателно обаче, видях един от костюмираните скритом да прибира пръчката си. Явно това масово подчинение също бе плод на магия.
Ендемен, все така усмихнат, слезе от влака. Следваха го над дузина негови подчинени. Те се пръснаха сред тълпата и взеха да разговарят с хората, докато Ендемен ги наблюдаваше с нескрит интерес.
— Хайде — прошепнах на спътниците си.
Приближихме, доколкото ни позволяваше куражът, и по иронично стечение на обстоятелствата се озовахме на няколко крачки от Ръсел и Дафне — двойката от гората. Аз все още й бях бясна, задето ме бе издала, но ядът ми бе донякъде потушен от тревожното изражение върху лицето й.