Наложи се доста да почакаме, докато един от костюмираните най-сетне се упъти към тях.
Беше колкото мен на ръст, слаб, с остри скули и зализани черни мустачки.
Усмивката му приличаше по-скоро на озъбена гримаса. Ръсел трепна при вида му, но Дафне запази самообладание.
— Значи вие сте от онези, които решават кой да се качи на влака и кой — не? — попита дръзко.
Той не отвърна веднага и огледа преценяващо първо нея, а сетне и младежа.
— Откъде сте? — попита ги гърлено.
— От Кларъндън на Хилшър — отвърна Дафне. — Току-що пристигаме. Доста път трябваше да бием.
— Не се и съмнявам. Но сега сте в добри ръце. Как се казвате?
— Неговата фамилия е Евърет, а моята — Лойд. Но скоро ще се женим. Иначе аз се казвам Дафне, а той — Ръсел.
— Хубаво, много хубаво.
Мъжът извади някаква книжка от джоба си и взе да я прелиства.
— Лойд, казвате?
— Да, Дафне Лойд.
— Друг от вашето семейство качвал ли се е някога на влака?
— Не. Поне доколкото ми е известно.
Мъжът извъртя очи към Ръсел.
— А от вашето, господин Евърет?
Младежът кимна.
— Да, дядо ми Джордж. Но това е било много отдавна, още преди аз да се родя. Повече не сме получили вест от него.
— Защото е заживял по-добър живот — намеси се Дафне.
— Напълно сте права — потвърди костюмираният. — Много по-добър живот. А сега покажете опакото на ръцете си, ако обичате.
Ръсел и Дафне се спогледаха. Ръсел вече бе напът да протегне своите, когато тя, вярна на своя характер, попита:
— Това пък защо?
— Важно е, повярвайте. Просто ми покажете опакото на дясната си длан.
— О, добре, по дяволите — промърмори тя и двамата се подчиниха.
Кожата на Ръсел бе гладка и чиста. Но върху ръката на приятелката му с тръпка на ужас съзрях бледи очертания. Знакът на трите куки! Интересно как не бях обърнала внимание досега.
— Чудесно, благодаря — рече мъжът. — Това е достатъчно.
Те отпуснаха ръце и зачакаха.
— Какъв е този белег на вашата ръка, госпожице?
— Ами… по рождение. — Дафне с леко смущение го прикри. — Не се измива, в случай че се чудите. И изобщо не значи, че ми има нещо.
— Виж, с това не бих се съгласил.
Движението на костюмирания бе толкова плавно и заучено, че едва го забелязах.
— Субсервио — промърмори той, едва подавайки пръчката от джоба си. Погледите на Дафне и Ръсел моментално се изпразниха, а ресниците им леко затрептяха.
— А сега, уважаема Дафне Лойд, позволете да ви съпроводя до влака. За вас сме подготвили специален, първокласен вагон. Вашият приятел ще се вози отделно. След малко някой от колегите ми ще мине да го прибере.
Тя покорно го последва, а Ръсел просто продължи да стои като истукан.
Докато наблюдавах сцената, в главата ми се оформи план. Насочих пръчката си към младежа и рекох тихо:
— Ти ще се върнеш в Кларъндън на Хилшър и ще кажеш на съселяните си, че влакът е клопка, коварна клопка. Той откарва хората към тяхната гибел. В особена опасност се намират онези с белег върху опакото на дясната ръка. Нека всички разпространяват вестта и избягват това място. Разбра ли?
Ръсел кимна с тъповато изражение.
Огледах се наоколо. Една част от тълпата се намираше под въздействието на същото заклинание. Друга, вече преминала „теста“ — в каквото и да се състоеше той, — крачеше към композицията.
Маладоните бяха заети да разпределят своите жертви по вагоните.
— Сега! — изкомандвах. — Обръщай се и бягай!
Ръсел си плю на петите и скоро се изгуби в далечината.
— А ние какво ще правим? — попита Петра.
— Ще се качим на влака, разбира се.
Знаех, че Дафне Лойд и подобните на нея можеха да се отправят само към едно място.
Към Маладонския замък.
Там щяха да източат магията им и единственото бъдеще, което ги очакваше, бе на жалки роби.
От нас зависеше да попречим това да стане.
VIGINTI UNUS
Кларъндън на Хилшър
Промъкнахме се на влака в последния момент и се стаихме в преддверието на вагона, чиито седалки бяха снабдени с вериги. С кипяща от негодувание гръд наблюдавах как Дафне Лойд и другите като нея биват оковавани в тях, под влиянието на заклинания, срещу които не можеха да се съпротивляват.
Този вагон беше без прозорци, така че никой от другите пътници не можеше да види какво се случва вътре. Колкото до онези, които не бяха избрани, те или се връщаха в дървените къщи, или поемаха дългия път обратно към дома. Трябваше да призная, че всичко бе отлично организирано. Все пак Маладоните бяха разполагали с цели векове, за да се усъвършенстват — да поробят цяла раса, като същевременно унищожават всички нейни членове, способни да им се противопоставят.