Хвърлих крадешком поглед към Петра. Ами ако и под нейната привидна красота се таеше скрито чудовище? Как ли би реагирал Делф, ако тя изведнъж се превърнеше в уродлива вещица? При тази мисъл по устните ми дори заигра усмивка, от която се почувствах леко неудобно.
Ендемен поздравяваше подред пътниците във вагона, които, още под въздействие на заклинанието, измърморваха неясни отговори.
Щом стигна до седалката на Дафне, намираща се едва на няколко крачки от нас, той коленичи и се взря внимателно в нея.
После извади пръчката си и леко замахна. Тя тръсна глава и очите й бавно се фокусираха върху него.
— Твоето село е Кларъндън на Хилшър, нали? — попита Ендемен.
— Да — кимна момичето.
Той я улови за китката.
— А там има ли още хора с ей такива белези?
Дафне погледна ръката си, сякаш я виждаше за пръв път.
— Има.
— Колко?
— Не знам… поне няколко.
— А в твоето семейство?
— Не. Аз съм единствената. Какво изобщо означава този знак?
Ендемен отвърна с усмивка, от която ме полазиха тръпки. Напомняше ми на джабит, канещ се да изяде жертвата си.
— Най-малкото, означава твоята гибел. — Сетне пусна ръката й и продължи: — А сега ще ми кажеш точно как се стига до твоето село.
Докато тя му даваше указания, Ендемен изписваше видими думи във въздуха с помощта на пръчката си. Накрая махна с върха и и те влязоха директно в главата му.
Без повече церемонии той стана и се упъти обратно.
— Веднага ли ще потеглите за това село, сър? — попита го единият от пазачите.
— Не е чак толкова спешно. Имам неща за довършване тук, а и онези негодници няма къде да избягат.
— Напълно сте прав.
— Проклятие — изръмжа Делф. — Маладоните ще отидат там и ще избият всички!
— Трябва да ги спрем — рекох решително аз.
Двамата с Петра ме изгледаха.
— Как? — попита тя. — Тръгнали сме към замъка.
— Бяхме тръгнали към замъка. Сега отиваме в Кларъндън на Хилшър.
— Но нали ти вече изпрати онзи Ръсел да ги предупреди.
— Няма гаранция, че хората ще го послушат. Нито че ще избягат достатъчно бързо.
— А какво стана с приказките ти за спечелване на битката и изгубване на войната? — рече хладно Петра. — Или бяха само за заяждане?
Стиснах зъби.
— Не, не бяха. Имам своите причини.
— И какви по-точно? — не отстъпваше тя.
— Причини, и толкова. — Изражението ми бе толкова свирепо, че Петра трепна и отстъпи с думите:
— Но ние не знаем дори как да стигнем дотам.
— Напротив, знаем — намеси се Делф.
— Така ли? — извърнахме се и двете към него.
— Да, нали момичето даде напътствия. Всичко е запечатано ето тук. — Той се почука с пръст по челото.
— Но те бяха толкова сложни, че дори Ендемен използва магия, за да ги запомни — учуди се Петра.
— Делф винаги е бил добре с паметта — уверих я аз.
Оставаше само да намеря начин да напуснем влака. Нямах друг избор, освен да приложа на всички ни телепортиращото заклинание. Или щеше да сработи, или някой от нас да пострада, но тъкмо сега нямах време за колебание.
Почуках се с пръчката по бедрото.
— Пас-пусе.
В следващия миг се озовахме обратно на мястото, за което си бях помислила — гара Бимбълтън.
Около дървените къщи се шляеха значително по-малко хора. Предположих, че са влезли вътре или са се разотишли по родните си места. Разочаровани, задето не са ги качили на влака, докато всъщност трябваше да благодарят на добрия си късмет.
Оттук се издигнахме във въздуха и полетяхме на запад, следвайки инструкциите на Делф.
Стараех се да поддържам прилична скорост, защото се боях Ендемен да не ни изпревари, но това не бе лесно предвид тежестта на четирите ни тела.
Най-сетне зърнах селото под нас — шепа схлупени къщурки, кацнали върху склона на тревист хълм.
Приземихме се в източния му край и трескаво затърсихме някакъв знак за присъствието на Маладоните.
— Виждате ли нещо подозрително? — попитах, държейки пръчката в готовност.
— Нищо — каза Петра, която също бе извадила своята.
— Поне няма разхвърляни трупове и съборени къщи — додаде Делф. — А, ето го и Ръсел!
Действително тъкмо в този момент приятелят на Дафне дотича запъхтяно на централния площад и взе да блъска по портите. Хората излизаха, а той им предаваше моите думи. По уплашените им погледи личеше, че ни най-малко не се усъмняват в тях.