Обърнах се към присъстващите.
— Предупреждавайте всеки срещнат за плана на Маладоните. Те искат да властват над вас и са готови да минат през планини от трупове, за да го постигнат.
— Те… те отведоха Дафне — обади се Ръсел с просълзени очи. — Тя също носеше знака.
— Знам — кимнах. — И ще сторя всичко възможно, за да я спася. Имаш думата ми.
— Подозирах, че в цялата история с влака има нещо гнило. Но Дафне настояваше да опитаме. Ти… затова ли задаваше всички онези въпроси?
— Да.
— Значи ще се опиташ да ги спреш? — попита мъжът с ножа.
— Така възнамерявам.
— Но какъв шанс ще имаш сама?
— Колкото и да е малък, ще се възползвам от него. — Тук ми дойде наум нещо друго. — Но… ако някой ден ми потрябва помощ в борбата с тях, може пак да дойда и да се обърна към вас.
Ръсел погледна към съселяните си, а после пак към мен.
— И ще ни завариш изцяло на свое разположение.
Благодарих му с усмивка.
— А сега се омитайте оттук. Бързо!
Те побягнаха наново сред дърветата, а аз се върнах при своите спътници.
— Трябва да вървим — казах сухо.
— Правилно. Но първо ще ги убием, нали? — Петра бе насочила пръчката, а чертите й бяха разкривени така, сякаш бе събрала цялата си енергия за изричане на смъртоносното заклинание.
Делф и аз я изгледахме изненадано и тя се сконфузи.
— Сякаш те нямаше да ни очистят, ако имаха възможност — измърмори.
Не се съмнявах, че е права, но тъкмо в това се състоеше цялата разлика между нас и Маладоните. От друга страна, нейната маладонска кръв може би й диктуваше вярното решение. Не се знаеше дали отново ще получим подобен шанс. Погледнах пръчката си и я насочих към гърдите на Ендемен. Сигурна бях, че ще успея да събера в себе си емоцията, нужна за делото. Всичко щеше да приключи само за миг и един от най-върлите ни врагове щеше да е вън от строя. Нямаше да е нужно повече да се тревожим за проклетия изверг!
Но докато стоях така, си дадох сметка, че не мога хладнокръвно да убия беззащитен противник. В битка — да, но не и по този начин.
Свалих ръка и се извърнах към Делф и Петра.
Той изглеждаше облекчен, а тя — просто разочарована.
— И сега какво? — попита иронично. — Просто ще ги оставим да се събудят и да продължат да колят и бесят?
— Не точно.
Събрах пръчките на Маладоните, излетях заедно с тях във въздуха и се отдалечих на стотина метра разстояние. Издълбах дълбока яма в земята, пуснах ги в нея и с друго заклинание я зарих така, че да не личи къде е била.
Върнах се при другарите си и ги обгърнах с магичната нишка.
— Пас-пусе — изрекох, почуквайки се по крака, и ние моментално се пренесохме обратно във влака, носещ се с грохот към Честен.
Чувствах се доволна от свършената работа.
Още не знаех колко горчиво се заблуждавам, но скоро щях да разбера.
И да си скубя косите, задето не бях послушала съвета на Петра да убием час по-скоро Ендемен и хората му.
VIGINTI DUO
Битката започва
Влакът, както и предния път, пристигна на гара Честен посред нощ, сред кълба от дим и стържене на спирачки. Чувахме как се отварят вратите на околните вагони, но не и на нашия. Това не ме учуди особено — все пак никой от „белязаните“ не се предвиждаше да слиза тук.
Петра и Делф ме гледаха въпросително, а аз се чувствах разкъсана надве.
От една страна, съчувствах на хората, чиито съзнания предстоеше да се изпразнят от проклетия „хипнотизатор“, но от друга страна, това изпитание бледнееше пред участта на другите, които щяха да продължат към замъка.
На нашия вагон нямаше прозорци и не можех да видя какво се случва по перона. Не знаех също кога Маладоните в селото ще се отърсят от заклинанието ми и дали ще успеят да намерят пръчките си. Всичко това ме напрягаше до крайност. Може би в същия този миг те вече се носеха към нас?
Трябваше да послушаш Петра, глупачка такава. Трябваше просто да…
Тръснах глава, за да проясня мислите си. Очевидно нищо не можех да направя по въпроса за Ендемен, затова за стотен път се заех да броя пътниците във вагона.
Бяха общо петима, включително Дафне. Всички седяха неподвижно, вперили поглед пред себе си, в пълно неведение какво ги очаква.
— Елате — казах на останалите. — Да надникнем в съседния вагон. После ще се върнем пак тук.