Отворихме тихо междинната врата и минахме през нея. Пазачът не даде никакъв признак, че ни е чул.
В следващия вагон, както и можеше да се очаква, цареше пълна тишина. Оковани нямаше, но всички се намираха под въздействието на заклинанието Субсервио и не правеха опити да се размърдат. Един Маладон влезе и замахна с пръчката си. Те покорно станаха и започнаха да се изнизват навън. Не след дълго вратите се затвориха и влакът потегли отново. Следващата спирка трябваше да е Голям Честен. Тъкмо се бяхме упътили обратно, когато композицията с дрънчене и раздрусване спря.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита стреснато Петра.
Последва стържене на метал и нов тласък.
— Разкачат вагоните — досети се първи Делф.
— О, боже — плеснах се по челото. — Бързо!
Втурнахме се към своя вагон, но щом отворихме междинната врата, видяхме, че той вече се е отделил и започва да се издига във въздуха. Подскочих и сграбчих едно перило от външната му страна. Останалите също скочиха и се уловиха за каквото им попадне. Побързах да пристегна Хари Две в сбруята — и добре че го сторих, защото в следващия момент полетяхме с такава шеметна скорост, че дрехите по гърбовете ни заплющяха.
Докато се носехме така, ми мина през ум просто да се пуснем и да следваме вагона с помощта на Дестин, но се отказах, защото не знаех дали тя ще издържи на подобно темпо, особено натоварена с всички нас.
Издигнахме се много нависоко и ни обгърна такъв студ, че лицата ни посиняха, а зъбите ни затракаха неудържимо.
Мина сякаш цяла вечност, преди да започнем постепенно да забавяме ход и да се спускаме. Все още не се бе разсъмнало, но под нас се забелязваха светлини.
— Мисля… Мисля, че това е Маладонският замък — рекох през рамо.
Колкото повече се снижавахме, толкова повече нарастваха страховете ми.
Вече се намирахме точно над грамадната постройка и един купол в нея, който не бях забелязала при предишното си посещение, започна да се разтваря. Щом спря, ние се спуснахме в отверстието и се приземихме със силно друсване върху равна площадка.
Тя бе доста широка, осветена от факли, затъкнати в каменните стени.
Докато се озъртахме наоколо, в една от стените се отвори врата и от нея излезе фигура.
Вътрешно простенах.
Беше Ендемен, който водеше със себе си вързан на верига гарм.
Бомбето му липсваше и щом излезе на светло, с известно задоволство отбелязах, че костюмът му е мръсен, ръкавът — разпран, а косата — разчорлена. На едното му око имаше голяма синина, без съмнение причинена от моето заклинание Импакто.
Изражението му беше убийствено.
В свободната си ръка държеше своята пръчка.
Защо не го бях убила, докато имах възможност?
Обърнах се към Петра. Гневният й поглед недвусмислено говореше, че също ме вини за пропуска.
След него вървяха същите петима Маладони, които го бяха придружавали в селото, в не по-добро разположение на духа от него самия.
Пуснах се от перилото и дадох знак на останалите да ме последват. Отдалечихме се достатъчно от вагона и зачакахме.
Групичката взе да го обикаля от всички страни, като гармът душеше усърдно пред тях. Несъмнено се надяваха да ни открият с помощта на острото му обоняние и да ни унищожат.
Минутите минаваха, но не се случваше нищо. Нямаше викове и ръмжене, нито хвърлени заклинания.
Накрая те се отказаха и започнаха да извеждат пленниците.
— Бързо — казах. — Знам къде ще ги водят. Не бива да допускаме гарма достатъчно близо, за да не ни усети.
Шмугнахме се през вратата, от която бе излязъл Ендемен, и поехме по коридора, докато не се озовахме в част от замъка, която ми беше позната. Не след дълго успях да открия стаята, където „белязаните“ щяха да бъдат лишени от своята магия.
Вратата й бе отворена, явно за да приеме новата партида, но вътре нямаше никой и това ме учуди.
Влязохме и се стаихме в най-отдалечения ъгъл.
Посочих на другарите си огледалата върху стената. Сега те бяха празни, но сърцето ми още се свиваше при мисълта какво означава това. Особено ясно се бе запечатал в паметта ми споменът за малкото момиченце, умоляващо майка си да му помогне. Къде ли бяха те сега? Дали вече робуваха на някого в Голям Честен?
После им показах стъклениците с искрящ прах, наредени в своите ниши. Делф и Петра пребледняха при вида им и дори Хари Две нададе тихо, жалостиво скимтене.
— Виж, Вега Джейн, по тях има етикети — рече Делф.
Вгледах се по-внимателно и едва сега забелязах, че те действително са надписани с имената на хората, от които е взет прахът. Призля ми, но само за секунда, преди да пристъпя към действие.