Извадих го и го прокарах над тялото на Дафне с най-хубавите мисли, за които можех да се сетя.
Тя оставаше все така застинала и безжизнена.
Накрая някой ме докосна по рамото. Обърнах се и срещнах въпросителния поглед на Делф. Бавно прибрах камъка.
Ето че бях подвела Ръсел. Не бях сторила нищо, за да спася Дафне.
Не си бях мръднала и пръста за когото и да било от тях.
Срамът ме скова до такава степен, че за кратко изгубих контрол над крайниците си.
Но направих няколко дълбоки вдишвания, възвърнах самообладанието си и поех с твърда крачка към вратата, следвана от останалите.
Зарекох се, че ако някога пак ми се удаде шанс да убия Ендемен, няма да му простя.
VIGINTI TRES
Нещото в Кулата
Известно време бродихме по коридорите и завивахме напосоки, докато накрая късметът не ни споходи.
Иззад един ъгъл се зададе Маладон, облечен с мантия. Подир него вървеше висок мъж с мургава кожа — елегантно облечен, но с белезникави, забулени очи. Беше един от поробените. Значи ги имаше и тук!
Озърнах се и прошепнах на Петра какво трябва да прави. Тя кимна и двете насочихме пръчките едновременно.
— Импакто — казах аз. Заклинанието улучи Маладона, който се преви и падна в несвяст на каменния под.
— Субсервио — каза Петра, прицелвайки се в спътника му. Онзи отпусна челюст и застана неподвижно
Завлякохме Маладона в една празна стая, завързахме го с магическите нишки и заключихме вратата.
Едва тогава се заловихме с прислужника му. Неговите дрехи искряха от чистота, бяха добре изгладени и явно от най-високо качество. За пореден път се зачудих защо им е притрябвало да издокарват така робите си.
Скупчихме се около него и аз завъртях пръстена със знака навън.
— Можеш ли да ни видиш? — попитах.
Мургавият кимна.
Значи въпреки забулените очи бе запазил зрението си.
— Как се казваш?
— Нямам име. Аз съм Виктус.
Погледнах към Делф и Петра.
— Виктус? Знаете ли какво значи това?
Те поклатиха недоумяващо глави.
Замислих се за етикетите върху стъклениците. Не помнех на някоя от тях да е пишело „Виктус“.
Обърнах се отново към мъжа.
— Как попадна в замъка?
— Не знам. Просто съм тук.
Въздъхнах. Май нямаше да получим много помощ от него.
— Вега Джейн — прошепна в ухото ми Делф. — Те сигурно са изтрили паметта му. Попитай го за по-скорошни неща.
Трябваше да призная, че понякога му идваха блестящи идеи.
— Добре, Виктус — казах, — познаваш ли господин Ендемен?
— О, да. Един от господарите ми. Велик магьосник.
— А той самият няма ли си господар? Например мъж с мантия, седящ на трон в една голяма зала?
— Това е нашият крал. Некро. Повелител на всичко под слънцето.
Прехапах устни. Значи проклетникът Некро все още съществуваше.
Най-големият ми страх току-що бе станал реалност. Злодеят, победил предците ми, беше жив.
— Виктус — продължих, — а да си чувал за някого, наречен Върджил?
Той поклати глава.
— А за мъж и жена, които да се казват Хектор и Хелън?
— Не. Няма никой с такива имена.
— Колко Маладони има в замъка?
— Стотици. Повечето господари живеят тук.
— Ходил ли си някога в Честен или Голям Честен?
— Служих на господарите в Голям Честен, преди да дойда тук.
— Те държат гармове и джабити в сградата. Има ли и други същества?
— Не. — Той се замисли за секунда. — Освен може би в Стаята на кулата. Не съм бил там.
— И не знаеш какво има вътре? — намеси се Петра.
— Не, но е силно охранявана.
— Как?
— С два джабита, като за начало.
— Значи не са само джабитите? — попитах със свито сърце.
— Е, има и магия, разбира се.
— Да, разбира се… — повторих машинално, сетне смених темата. — Не ти ли се е искало някога да се махнеш оттук, Виктус?
— Никога — тръсна глава той. — Това е моят дом. Да служа на господарите, е чест.
— Дори ако се държат зле с теб? Не те ли бият и ругаят?
— Ако го правят, значи е по моя вина. С нещо не съм им угодил. Те са честни и справедливи.
Въздъхнах. Така нямаше да стигнем далеч. Съзнанието му просто бе твърде промито, за да вижда истината. Трябваше поне да се опитам да узная какво има в онази стая.
— Знаеш ли как се стига до Кулата? — попитах.
Мъжът кимна тъповато.
— Кажи ми тогава.
— Защо ти е да научиш?