— Моля те, Виктус, просто ми кажи. Ще съм ти много признателна.
За моя изненада, устните му потрепериха.
— Да, госпожице. Разбира се, госпожице.
И той ни даде подробни указания.
Оставаше да решим какво да правим с вързания Маладон. И без да питам Петра, знаех нейното мнение — да го убием. Част от мен несъмнено желаеше същото, но практичната ми страна надделя.
— Ако го намерят мъртъв, ще вдигнат целия замък по тревога — казах.
Тя бавно и неохотно кимна.
Освободих го и му направих объркваща магия, за да забрави случилото се и най-важното — да не обвинява слугата си в нищо.
— Не искам да ти навлека неприятности — обясних на Виктус, сваляйки от него заклинанието „Субсервио“.
Устните му отново потрепериха.
— И още веднъж благодаря, задето ни помогна — протегнах ръка към него.
Той я пое и я стисна. За един кратък миг ми се стори, че зървам нещо в забулените му очи. Нещо, което навярно винаги е било там, преди Маладоните да го заровят толкова надълбоко, че и той самият да не може да го открие.
Оставихме ги и скрити отново под щита на невидимостта, поехме към Кулата. Следвайки напътствията на Виктус, се издигахме все по-високо по каменни коридори, вити метални стъпала и обикновени дървени стълби.
Първият знак, че наближаваме, бяха звуците.
Пронизителните писъци на двойка джабити.
Свърнахме зад един ъгъл и ги видяхме.
Бяха застанали от двете страни на тежка метална врата. Зад нея се намираше Стаята на кулата. Можех само да гадая какво е съдържанието й, за да се нуждае от подобна охрана.
Чудовищата бавно се поклащаха, а стотиците им чифтове очи оглеждаха всеки сантиметър пространство пред тях. За щастие, не можеха да ни видят, но приближахме ли още, лесно щяха да ни подушат.
— Как ще се справим с тях? — прошепна Делф.
Бяхме имали работа с джабити и преди, но тук не можехме просто да се впуснем в битка с тях. Шумът щеше да привлече и последния Маладон в замъка.
С Петра доближихме глави и се наговорихме. Тя се прицели в чудовището вдясно, а аз поех другото. Делф и Хари Две отстъпиха предвидливо назад и зачакаха.
— Параликто — извикахме едновременно.
Заклинанията излетяха и улучиха джабитите право в гърдите. Те замръзнаха, а писъците им секнаха недовършени.
— Добри попадения — похвали ни Делф, а Хари Две ме близна по ръката.
Внимателно пристъпихме напред. Виктус бе споменал, че Стаята на кулата се охранява и с магия, но нямах представа каква точно.
Достигнахме вратата без произшествия, но сърцето блъскаше лудешки в гърдите ми. Не беше никак приятно да се намираш в такава близост до джабити, независимо дали парализирани или не.
Огледах бравата. Астрея Прайн ми бе показала няколко магии за отключване и аз се колебаех коя е най-удачно да използвам. Съмнявах се, че Ингресио ще се справи със задачата. В крайна сметка спрях избора си на Секуриус терминус.
За моя радост, тежките крила се разтвориха.
В следващия миг обаче ме обзеха подозрения. Всичко се случваше прекалено лесно.
Но след като така или иначе бяхме тук, не ни оставаше друго, освен да влезем.
— Най-добре да побързаме, Вега Джейн — рече Делф. — Някой може да мине и да забележи онези замръзнали джабити.
Помещението не беше голямо, така че поне разглеждането му нямаше да ни отнеме много време.
Имаше каменни стени с правоъгълни отвори, твърде тесни, за да премине някой през тях, но пропускащи въздух и оскъдна светлина. Вътре цареше пронизващ студ и аз се загърнах по-плътно в наметката си.
Видях как Делф извади дългия нож, който носеше затъкнат в пояса си. Челюстите му бяха стиснати, а изражението — сурово. Хари Две, настръхнал до мен, тихо ръмжеше.
Използвах пръчката, за да осветя по-добре стаята.
И ахнах.
По средата й, в дървено кресло, седеше същество, наподобяващо купчина дрипи. Беше високо и болезнено слабо, с тънки, съсухрени крайници. Главата, обрасла с редки кичури бяла коса, бе приведена напред и почти докосваше костеливото коляно.
Явно привлечено от светлината, съществото се извърна към мен.
Едва се сдържах да не изпищя.
То нямаше лице. Очите, носът, устата липсваха. Имаше само изпъната кожа, толкова бледа, че не можех да повярвам, че е живо. Гледах го със смесица от отвращение и жалост.
И макар да беше без очи, имах усещането, че то също ни вижда.
— Какво е това? — промълви Петра.
Само поклатих глава. Не бях срещала нищо подобно в живота си! Нима и това клето създание бе от „белязаните“? Но в такъв случай защо стоеше затворено тук, вместо да робува като останалите?