— Какви терзания? — попитах.
— Тя знаеше, че се задава война с Маладоните. Седеше до късно през нощта в същото това кресло, в което сте вие сега, и размишляваше.
— Споделяла ли е за какво?
Икономът кимна.
— Аз веднъж се осмелих да повдигна въпроса, което не беше лесно решение. Тя бе много властна натура и не обичаше да й се натрапват.
Той се поколеба и потърка стоманените си ръкавици.
— Карай направо, Пилсбъри, моля те.
— Ами да речем, че усетих нуждата й да поговори с някого, да изрече тревогите си на глас. И й дадох възможност да го стори.
— Но нали е имала своя съпруг Гюнтер?
За моя изненада, Пилсбъри бавно поклати глава.
— Не беше толкова просто.
Той направи поредна пауза.
— Господарят Гюнтер не искаше война. Дотолкова, че…
Тук гласът му отново секна.
— Че какво? — подканих го.
— Че бе готов да плати всякаква цена, за да я избегне. Всякаква цена.
Прехвърлих няколко пъти фразата в главата си, преди да попитам невярващо:
— Дори ако това е означавало да остави Маладоните да ги завладеят и управляват?
Пилсбъри кимна.
— Никога не бих сторила това! — възкликнах с жар. — По-скоро бих жертвала живота си.
— Господарката Алис смяташе същото. И го направи — добави той с тъга.
Опитвах се да свържа в главата си късчетата информация. Щеше ми се икономът да не е чак толкова дипломатичен, та да вадя всяка дума с ченгел от устата му.
— А опасявала ли се е, че Гюнтер може да стори нещо глупаво по повод предстоящата война? Нещо, което да изложи на опасност нея и съюзниците й?
Не знам откъде ми дойде вдъхновение да изрека подобно нещо.
— Тя се опасяваше от много неща. И допускам, че това бе едно от тях.
— Ти спомена, че Некро е идвал тук преди войната.
— Да.
— Колко скоро преди началото й?
— Много скоро. В нощта, в която господарят умря.
Бавно се изправих.
— Пилсбъри, аз видях ковчега с тялото на Гюнтер в една стая тук. Гърлото му беше прерязано. Означава ли това, че…
Пилсбъри кимна и аз видях как една самотна сълза бликна изпод забралото му и се търкулна надолу по металния шлем.
— Злодеят Некро се появи по тъмно, без знанието на господарката Алис. Под предлог че иска да преговаря за предотвратяване на войната. Срещнаха се само двамата, в същата тази стая. И когато малко по-късно дойдох да проверя дали не се нуждаят от нещо, заварих клетия Гюнтер да лежи на пода, в локва от собствената си кръв.
— Значи Некро го е… убил?
— Да — възкликна Пилсбъри. — Сигурен съм, все едно съм го видял със собствените си очи.
— А какво направи Алис?
— Несъмнено щеше да убие него за отплата. Или поне да се опита. Но Маладоните започнаха войната още на следващия ден.
— Но нали според теб поводът е бил смъртта на Джейсън, сина на Некро, който бил влюбен в Ума Кадъм?
— Това е само отчасти вярно. Действително Некро обвини нашата страна за гибелта на сина си. Стигна дори дотам да твърди, че Ума го е сторила, след като е оплела Джейсън с любовна магия по заръка на баща си. И че Гюнтер бил страхливец, който сам си е прерязал гърлото, защото е знаел, че никога не може да се опълчи срещу Маладоните.
— Какво коварно кълбо от лъжи! — извиках негодуващо.
— Разбира се. Но Маладоните искаха войната и я постигнаха.
— Не само са я постигнали, но са я и спечелили.
— Да — промълви той със сведена глава.
— Пилсбъри — казах аз след кратко мълчание. — Ще има нова война.
— Да, господарке Вега. Разбирам, че натам вървят нещата.
— Не мога да гарантирам изхода от нея. Възможно е пак да претърпим поражение и да бъдем изтребени до крак. Но поне що се отнася до мен, ще се бия до последна капка кръв. Не искам мир с проклетите Маладони. Видях какво представляват. По-скоро бих умряла, отколкото да имам нещо общо с тях.
Едва сега той ме погледна. Искам да кажа, наистина ме погледна.
— Не се съмнявам в това. Вие си приличате с Алис Адронис като две капки вода.
И с тези думи ме остави.
Седнах отново и зареяла взор в огъня, се замислих върху чутото. Ако изобщо се нуждаех от още причини да мразя Маладоните, Пилсбъри току-що ми ги беше дал.
Те разполагаха с цяла армия добре обучени магьосници, способни да летят, да се сражават и убиват.
Аз разполагах с Петра, Делф, Хари Две и една купчина стъкленици с прах.
Чудна армия, няма що.
Дори да имах повече бойци, надали щях да знам какво да правя с тях — та аз едва знаех какво да правя със самата себе си.