Ума кимна безмълвно.
— Как се е случило?
— Не го е сторила доброволно. Тогава аз вече бях мъртва, а войната беше избухнала. Маладоните я поставиха под заклинанието Субсервио, за да ги пусне в къщата, когато той е неподготвен. Влязоха през нощта и го обкръжиха. Той уби мнозина, но и сам получи смъртоносна рана. Скоро почина от нея, под покрива на собствения си любим дом.
— Страшно съжалявам, Ума.
— Некро не смееше да му се опълчи в битка. Знаеше, че ще бъде разгромен. Но баща ми не искаше тази война и навярно отиде твърде далеч в старанията си да я предотврати. Знаейки страховитата му сила, Маладоните решиха да прибягнат до коварство, използвайки майка ми.
— Това е толкова ужасно.
— Той бе не само мой баща, но баща на целия народ. След смъртта му бойният ни дух спадна и Маладоните се възползваха изцяло от преимуществото. Започнаха да се бият с удвоена ярост. Те умеят да надушват слабостта, кръвта на жертвите. Извършваха чудовищни неща. Гавреха се с телата на убитите. Правеха заклинания, за да насъскват нас самите едни срещу други. Беше кошмар и пълен хаос.
Ума прокара ръка по кутията и ми се стори, че щом пръстите й докоснаха стъклото, пръчката леко заискри.
— Мисля, че затова останах тук — продължи тя. — На мястото, което някога беше щастливо и безопасно. И свободно от Маладоните! — завърши гневно.
— А майка ти? Какво се случи с Виктория?
— Щом се освободи от въздействието на заклинанието и разбра какво е сторила, сама сложи край на живота си. Също като своята дъщеря…
— И двете не сте могли да понесете загубата на своя любим — рекох мрачно.
В ума ми ненадейно изникна образът на Делф.
Какво ли бих сторила аз, ако нещо се случеше с него? Ако паднеше убит?
— Знаеш ли кое е най-могъщото нещо на света? — попита тя.
Поклатих глава.
Тя ме улови за ръката и я притисна в гърдите ми.
— Ето това тук. Всичко останало бледнее пред него — магии, чудеса, всичко.
— Имаш предвид сърцето?
— Сърцето олицетворява страст, Вега. Онова, което желаем. Но в силата на чувствата има разлика.
— Тоест?
— Някои са мимолетни, като щастието или страха. Други са по-постоянни. Като милостта или суетата. Но в краткия си живот съм открила, че само две издържат на изпитанията на времето и определят какви сме. — Тя направи кратка пауза. — Любовта и омразата.
— Това означава ли, че аз също съм обречена на горчиво поражение? — попитах с трепет.
Тя отново притисна дланта в гърдите ми.
— Отговорът, Вега, се крие ето тук.
А после, също като моя дядо неотдавна, избледня и изчезна.
Останах да стоя сама, както ми се стори, безкрайно дълго време.
Едва не подскочих, щом нещо ме докосна по коляното.
Погледнах надолу и зърнах Хари Две, най-сетне благоволил да се появи. Бях му малко сърдита, но когато вдигна към мен прекрасните си, разноцветни очи, така пълни с любов, раздразнението ми начаса се стопи.
Това наистина бе могъщо чувство.
В същия момент в ума ми започна да се оформя план. Истински план, с отделни етапи на изпълнение и с ясна цел накрая. Появата му бе резултат на много причини, но главната се криеше в нещо, казано от Ума.
Явно всичко се свеждаше до въпроса дали вярвам в себе си или не.
Върнах се обратно в стаята си, натъпках малко багаж в торбата, метнах я през рамо и заслизах към долния етаж. Хари Две ме следваше, вирнал бойко муцуна.
Заварих останалите вече в преддверието, напълно готови.
И изпълнени с решимост, също като мен.
Което бе добре, защото щяхме да се нуждаем от нея.
Госпожа Джоли ни бе приготвила суха храна, която си разделихме.
Излязохме през главния вход и аз обгърнах всички с магическата нишка.
— Е — рекох, — да си пожелаем късмет.
— Смяташ ли, че можем да успеем? — попита Петра.
— Времето ще покаже.
TRIGINTA
Планът
Щом се отдалечихме достатъчно от Емпирей, направих заклинанието Пас-пусе, мислейки си за Честен. В следващия миг се озовахме в центъра на града.
Беше пладне и улиците гъмжаха от народ. Бръмчаха коли, минувачи бърбореха помежду си, всички магазини бяха отворени и въртяха оживена търговия. Имаше жени, метящи тротоарите, и мъже, търкащи витрините със сапунена вода.
Всички изглеждаха ведри и щастливи, напълно неосъзнаващи факта, че една коварна раса е откраднала самото им съществуване.
Заради това навярно никога нямаше да познаят болката и страданието, но аз бях сигурна, че ако имат право на избор, ще предпочетат истински живот, изпълнен с върхове и спадове, вместо жалък заместител.