Покрай тротоарите имаше сергии, на които се продаваха различни закуски и напитки. Деца търчаха напред-назад, опъвайки нервите на майките и бащите си. Е, това поне ми беше познато.
Тук-таме хората стояха на групички и бъбреха помежду си досущ като Уъговете в Горчилище. Но у тях се долавяше някакво заможно доволство, с което родното ми място далеч не можеше да се похвали. Също нямаше членове на Съвета, които да се разкарват наоколо в черни туники и със заплашителен вид.
Но друг въпрос ме смущаваше повече от всичко.
Къде беше МАГИЯТА?
Като се изключи предната вечер, не бях видяла нито вълшебна пръчка, нито хвърлено заклинание, нито зли същества, с които да се сражавам.
От друга страна, онези двама мъже в църквата положително разбираха от магия. Тяхното нападение едва не ни бе убило и аз не хранех и капка съмнение, че са Маладони. Как иначе щяха да проследят клеймото върху ръката ми? Но зловещата им поява никак не се връзваше с мирната, безметежна обстановка, която ни заобикаляше в момента.
Почесах се озадачено по главата.
— Вега Джейн? — рече тихо крачещият до мен Делф.
— Какво?
— Мисля, че онзи отзад ни следи.
— Кой? — понечих да се обърна, но се сдържах навреме. — Защо мислиш така?
— Защото се влачи подире ни още откакто излязохме от онова място за хранене, ето защо — отвърна вместо него Петра. — Не си ли отваряш зъркелите?
Метнах и гневен поглед, но повече бях ядосана на себе си. Какво ставаше с моята наблюдателност? Свърнах и прекосих на отсрещния тротоар. Сторих го бързо, така че Делф и Петра почти трябваше да подтичват, за да ме стигнат. Обърнах се уж да ги погледна, но всъщност целта ми бе да видя нашия преследвач.
Оказа се доста лесно. Той дори не правеше усилие да се крие. Беше нисък и дебел и също пресичаше, без да откъсва взор от нас. Носеше бяла риза, костюм, дълга червена вратовръзка и шапка със странна форма, каквато вече бях виждала на други мъже тук.
— Какво ще правим сега? — попита раздразнено Петра.
Погледнах право пред себе си.
— Вече минахме по онази малка уличка, идвайки насам. Сега пак ще свърнем по нея.
Достигнахме ъгъла, крачейки енергично, и щом се озовахме зад него, аз извадих пръчката. Съединих всички ни с магичната нишка и завъртях пръстена със знака навътре. Вече невидими, се притаихме до тухлената стена и зачакахме. Не се наложи да чакаме дълго.
Мъжът се вмъкна задъхано в тясното пространство между сградите и спря като закован. Можех само да си представя какво минава през главата му. Огледа пустата пряка с изхвръкнали от орбитите очи, сетне се затича до края й. Там спря, озърна се отново и се втурна назад към мястото, където всички ние стояхме и го наблюдавахме.
Извади хартиена тръбичка с нещо, наподобяващо пушливо биле, запали я с клечка кибрит и издуха дим през ноздрите си. В същото време потропваше по паважа с лачената си обувка и потъркваше брадичка.
Очаквах да извади пръчка и да започне да хвърля заклинания напосоки. Ако го стореше, бях готова да се защитя. Държах собствената си пръчка в ръка, а Дестин, моята верига, която наред с другите си качества ми позволяваше да летя, се стегна по-здраво около кръста ми, сякаш усетила напрегнатото очакване.
Надявах се, че Петра е готова да ме подкрепи. Обърнах се през рамо и се уверих, че наистина е така. Изражението на лицето и бе концентрирано, без ни най-малка следа от страх.
Вгледах се по-внимателно в нашия преследвач. Ако това представляваха Маладоните, не намирах особен повод за безпокойство. Той изобщо не ми се струваше опасен. По дяволите, дори жалкият Клетъс Луун от Горчилище навярно щеше да победи този шишко. След като довърши пушливото си биле, непознатият го смачка с подметка, хвърли сетен изпитателен поглед по протежение на уличката и си тръгна. Изчаках още малко, за да се уверя, че действително си е отишъл, преди да обърна пръстена и да снема заклинанието от нас.
— Кой според теб беше това? — попита Делф.
— Шпионин на Маладоните, вероятно. Ако притежаваше магични способности, не смяташ ли, че щеше да ги използва, за да ни открие? Поне аз бих сторила така.
— Да, права си — рече той, впечатлен от логиката ми.
— Но това означава, че ако Маладоните господстват тук, някои от местните им помагат. И дори да не си служат с магия, също са против нас.
— Тоест всеки срещнат е потенциален враг?
— Напълно е възможно, Делф.
Замислих се и за друго, което ме бе впечатлило. Хората в града изглеждаха много различни един от друг. Уъговете в Горчилище, макар всеки да имаше своя физиономия, като цяло си приличаха. Само Моригон, с нейната кървавочервена коса, се открояваше сред тълпата. Но тези тук имаха всевъзможни черти на лицето, а също кожа с оттенъци, каквито не бях виждала преди — като се започне от кафяв и черен и се стигне до далеч по-светъл от моя. Това дори ми харесваше. Щеше ми се и в Горчилище да имахме повече разнообразие. За щастие, бялата кожа в Честен бе достатъчно често срещана, за да не изпъкваме излишно с вида си.