После продължихме да чакаме.
Подкрепихме се с част от провизиите, предвидливо приготвени от госпожа Джоли. Говорехме помежду си рядко и само шепнешком, опасявайки се от шпиони, дебнещи в сенките.
Накрая, когато градският часовник удари дванайсет, аз извадих от джоба си миниатюрната, смалена стъкленица с името на Амикус Арнолд. Използвах заклинание, за да й върна нормалните размери, и се обърнах към своите другари.
— Готови ли сте?
Те кимнаха.
Петра държеше здраво пръчката си.
Ръката на Делф лежеше върху късата секира, затъкната в пояса му.
Зъбите на Хари Две бяха оголени.
Отворих със заклинание червената врата и всички влязохме в антрето.
Предположих, че собствениците почиват в спалните на горния етаж, докато долният е отреден за прислугата.
Преминахме богато обзаведени помещения. По стените висяха красиви картини. Нозете ни потъваха в меки килими. Като бивша Довършителка в Комините, можех само да се дивя на изяществото на предметите и обстановката. Но цялата злина, върху която се крепяха, ги караха да изглеждат отчайващо уродливи в моите очи.
Стаичката на Амикус Арнолд представляваше по-скоро килер, разположен в съседство с кухнята. Заварихме го да спи на пода, свит на кравай и леко похъркващ. Безупречната му ливрея висеше върху закачалка на гърба на вратата.
Със сепване осъзнах, че съм го виждала и преди. Именно той бе прислужникът, уловил изпуснатото шишенце парфюм. За което бе възнаграден с шамар, преди аз да помета господарите му с магията Енгълфиадо.
Благодарение на Хари Две вече знаех точно какво трябва да сторя.
Завъртях пръстена и всички станахме видими.
След това махнах запушалката от стъкленицата, обърнах я и оставих съдържанието й да се изсипе върху спящия.
Скоро всяка искряща прашинка попи в него.
Минаха няколко секунди, през които неподвижното тяло сияеше.
После Арнолд седна като ужилен, примигна и погледът му попадна върху нас.
Белезникавата пелена бе изчезнала от очите му, разкривайки прекрасния им зелен оттенък.
— Какво, по…
— Ти си Амикус Арнолд — вдигнах ръка.
— Знам кой съм. — Той се озърна наоколо. — Поне… вече знам. Всичко ми е малко мъгляво. Как се озовах тук? И кои сте вие?
— Казвам се Вега Джейн. А това са Петра, Делф и кучето ми, Хари Две.
— Някой ще ми обясни ли какво става?
Изложих му колкото се може по-сбито цялата ситуация. При споменаването на случката с господарите му той се усмихна.
— Да, спомням си. Явно съм изглеждал като кръгъл глупак, защото съм бил… омагьосан или нещо подобно. Но не ми е известно аз самият да притежавам такива способности.
— А не помниш ли да си вършил някога странни, необясними неща?
Той потърка челюст.
— Сега като се замисля… Да, веднъж говорих с котката. Мама реши, че съм вдигнал температура. А също можех да накарам монета да се върти колкото дълго си поискам.
— Ето, виждаш ли?
— Значи според вас съм бил подмамен да се кача на влака? За да ми откраднат магията и да ме направят слуга на тези хора?
— Да — подадох му стъкленицата с неговото име отгоре.
Той бавно прокара пръст по буквите.
— Божичко! — промълви с просълзени очи. — И вие сте дошли тук, за да ме спасите?
— Теб и всички останали — отвърна Делф.
— Но засега ще трябва да продължиш да се преструваш на роб — намесих се аз. — Докато не дадем знак, че е време за действие.
— Уговореният сигнал, за който спомена?
— Да.
— И тогава… ще се вдигнем на бой срещу Маладоните?
— До смърт, най-вероятно.
Лицето му помръкна и той поклати тъжно глава.
— Аз не умея да се бия. Не и с магия.
Погледнах към спътниците си, преди да отговоря.
— Тъкмо тук идва нашата роля. Ние ще ви обучим.
— Но аз нямам пръчка като твоята.
— Ще имаш — уверих го.
Петра и Делф направиха учудени физиономии. Не им бях разкрила тази част от плана си.
Арнолд обаче оставаше видимо притеснен.
— Не съм сигурен как ще се преструвам на роб, Вега. Щом зърна отново господарите си, може да не се сдържа и да им сритам задниците. Тогава ще проваля целия ви план.
Вдигнах пръчката.
— Няма да е нужно да се преструваш, Амикус. Имаш ли ми доверие?
— След всичко, което направи за мен — разбира се.
Замахнах с леко движение, при което той се свлече на пода и отново потъна в сън.
Трябваше, разбира се, да свърша и още нещо, за да прикрия следите от станалото. Знаех само едно заклинание, което се надявах да свърши работа.