Посипахме ги с праха и те скоро си припомниха откраднатата си същност. Всичко вървеше гладко, докато внезапно зад гърбовете ни не се разнесе шум.
Обърнах се и видях на прага на мизерната стая мъж в копринена пижама, с наметнат отгоре халат. Веднага предположих, че е собственикът на разкошния дом.
В дясната си ръка държеше морта, която насочи към нас и викна:
— Кои, по дяволите, сте…
Но не успя да довърши, защото Петра изрече кратко:
— Параликто.
Мъжът замръзна и аз пристъпих небрежно към него.
— Това вашият господар ли е? — попитах Ана и Сара.
— Да — отвърнаха те в един глас.
— Грешен отговор. Бил е, но вече не е.
Двете се спогледаха и по лицата им рукнаха сълзи на благодарност.
— Освен вас само той ли живее тук?
— Жена му също е горе, но тя спи толкова тежко, че и с топ не можете я събуди — увери ме Ана.
Насочих пръчката си към неподвижната фигура и направих заклинанието Субсервио. След като чертите на лицето му се отпуснаха, добавих:
— Депараликто.
Мъжът се свлече на пода, опрял гръб в стената и загледан в нищото.
— Името ти? — попитах.
— Сирил Дъджет — изрече той с безжизнен глас.
— Добре, Дъджет, ти няма да помниш нищо от случващото се. Щом свършим, ще се върнеш в леглото, сякаш никога не си се събуждал. Ясно?
— Да. — Оцъклените очи се оцъклиха още повече.
— Това твоята къща ли е?
— Да.
— Кои са господарите ти?
— Нямам такива.
Неволно се усмихнах. Маладоните доста се бяха постарали този глупец да вярва, че държи живота си в свои ръце, макар да го контролираха така изцяло, както го контролирах аз в момента.
— С какво се занимаваш?
— Да се занимавам?
— Имам предвид, като работа.
— Аз съм богат. Няма нужда да работя.
— Браво на теб — рекох иронично. — А източникът на богатството ти?
Той наду бузи и се напрегна, сякаш за първи път се сблъскваше с въпроса.
— Ами богатството ми… аз винаги съм го имал.
— Нима?
— Аз съм един от избраните.
— Избран от кого? — поинтересувах се.
Това отново го затрудни.
— Просто… съм от избраните. Нали така? — добави неуверено.
— Ама че празноглав досадник! — не се сдържа Сара.
— По-скоро човек, който живее в лукс и доволство и не подлага нищо под въпрос — поправих я аз. — Идеалната марионетка.
Сетне се обърнах пак към него.
— Дъджет, знаеш ли нещо, което може да ми бъде от полза?
— Например?
— Например за Маладоните.
— Никога не съм чувал за тях.
— А за господин Ендемен?
По лицето му се разля широка усмивка.
— О, той е добър човек. Прекрасен човек. Често посещава Голям Честен и ни кара да се чувстваме… да се чувстваме…
— Доволни от себе си? — довърших вместо него.
— Именно. Много доволни от себе си.
— Защото сте избрани? — Тук ми хрумна нещо и допълних: — Защото сте си спечелили правото да… принадлежите към избраните?
— Да, да. Напълно вярно го каза. Ние сме си спечелили това право.
— А как по-точно?
Усмивката му изчезна и той взе да отваря и затваря уста като риба, но от нея не излизаше нито звук.
— Добре, Дъджет, да оставим това засега. Преди да се върнеш в леглото обаче, искам да се извиниш на Ана и Сара за всичко, което си им сторил.
Той се обърна като автомат и произнесе:
— Извинявайте.
— Не ме е грижа дали го прави машинално или не — поясних на двете жени. — Просто държах да го чуете.
После му наредих да се качва в спалнята и той безропотно се подчини.
Върнах на Сара и Ана предишния облик и ние продължихме към следващия адрес под прикритието на невидимостта.
— Хората като този Дъджет дори нямат представа какви късметлии са — измърмори Петра.
— Не съм съгласна — отвърнах рязко. — Маладоните тъпчат главите им с лъжи, а джобовете — с подаръци, за да ги държат като послушни домашни любимци. Те са също такива роби, както и останалите, само че не го осъзнават.
— Да, но няма нужда да работят и дните им минават сред охолство, хубава храна, прислуга, скъпи предмети…
— Точно така, предмети. Единственото, което не притежават, е собственият им живот.
— Чудя се как Маладоните ги подбират? — намеси се Делф. — Дали не са създали Голям Честен нарочно за целта?