— Допускам, че е така — отвърнах.
— Но какъв е смисълът? — попита Петра.
— От една страна, както каза Върджил, да противопоставят хората едни срещу други — рече Делф. — Да създават въображаеми врагове. Не забравяйте също, че жителите на Голям Честен могат да пътуват до Честен, а тамошните не могат да идват тук. Така те, с колкото и промити мозъци да са, имат пред себе си пример за подражание. Мечта, към която да се стремят и да си казват: „Ето, ако работя здраво и следвам благочестивия път, мога също да забогатея, да достигна обетованата земя“. Така всичко изглежда някак по-справедливо.
— Мисля, че си напълно прав, Делф — отбелязах. — И подозирам, че именно това е имал предвид дядо ми, когато казваше, че най-ужасното място от всички е онова, за което Уъгмортите дори не подозират, че е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно.
Тази нощ посетихме общо десет адреса, а на следващата — още толкова.
Когато обаче на третата нощ се прибрахме в стаичката си на железопътната гара, ни се стори, че някой я е претърсвал. Не държахме там нищо ценно, но все пак подозрението, че са ни открили и са ровили из вещите ни, бе притеснително.
— Май ще трябва да се местим — рекох унило, защото беше късно, а аз бях също толкова капнала, колкото и останалите.
Събрахме оскъдния си багаж и тръгнахме да обикаляме из сградата в търсене на ново убежище.
Наоколо цареше непрогледен мрак и аз се изкуших да използвам пръчката, за да осветя пътя ни.
В мига, в който го сторих, над главите ни профуча мълния и остави голяма, димяща дупка в отсрещната стена.
Аз извиках и инстинктивно приклекнах, повличайки след себе си и останалите, привързани към мен с магическата нишка.
Втора мълния премина по-ниско и почти опърли косите ни. Ако бяхме останали прави, с нас щеше да е свършено.
Прилепена към пода, се озърнах да видя откъде идват заклинанията. Но беше тъмно като в рог.
Вече бях готова да произнеса „Кристиладо магнифика“, когато Делф ме улови за ръката.
— Имам по-добра идея — прошепна.
Сетне извади от джоба си малка топка — същата, с която Астрея Прайн ме бе упражнявала в магията Реджойнда. Нямах представа, че я е взел.
— Пригответе се и си дръжте очите отворени — каза той на Петра и мен. После остави топката на пода и леко я побутна. Веднъж излязла извън полето на невидимостта ни, тя измина само педя или две, преди от отсрещния ъгъл на чакалнята да се стрелне нова мълния и да я унищожи.
Двете с Петра в един глас изрекохме:
— Импакто!
Чу се трясък и стон.
Всички скочихме и се втурнахме нататък.
Щом наближихме, видяхме сгърчена в сенките фигура.
Беше един от костюмираните, затрупан от тухли и натрошена мазилка. Явно заклинанията ни бяха улучили стената над него, предизвиквайки същинска лавина.
Мъжът изглеждаше припаднал или дори мъртъв. Но както се оказа, не беше нито едно от двете.
Като стаена змия, той изведнъж се надигна от отломките и замахна с пръчката. Не можеше да ни види, естествено, но обхватът на заклинанието му бе толкова широк, че ни помете като вихрушка.
Стоварих се тежко върху пода и за момент останах като зашеметена.
Щом погледът ми се проясни, видях, че той гледа право в мен. Проклетникът ме виждаше!
Какво, по дяволите, ставаше тук?
Около мен Петра, Делф и Хари Две бавно се изправяха на крака. Силата на удара явно бе разкъсала магическата нишка. Сведох лице и установих, че пръстенът се е извъртял върху пръста ми. Преди да успея го поправя, костюмираният изрева:
— Паднахте ли ми най-сетне!
Петра метна ново заклинание, но той с лекота го избягна. Делф извади брадвата от пояса си и я запрати по него.
— Ха, това вече е забавно! — изсмя се онзи и му отвърна с огнено кълбо, което, ако не го бях парирала навреме, щеше буквално да го изпепели. Сега Делф само се прекатури няколко пъти и остана да седи ни жив, ни умрял.
Петра и аз продължихме да разменяме заклинания с костюмирания, едва удържайки на напора му. Беше ясно, че е далеч по-опитен боец и че поотделно всяка една от нас отдавна щеше да е сразена.
Постепенно той ни притисна до стената. Усещах с гърба си хладната й, грапава повърхност, докато мозъкът ми трескаво търсеше изход. От правене и блокиране на магии вече се чувствах напълно изтощена, докато противникът ми изглеждаше напълно свеж и дори ми се присмиваше:
— Имаш късмет, че те искат жива, миличка, иначе отдавна да съм светил маслото и на теб, и на досадните ти приятелчета.