Леко смутена, се обърнах към Ума.
— Къде се намираме?
— В сборище на душите, ненамерили покой — отвърна тя. — Те все някъде трябва да отидат, а Емпирей не е лошо място. Имали сме толкова хубави моменти тук. Колкото до Алис — домът си е неин, така че е естествено да се завръща.
Междувременно фигурата, която продължаваше да ме наблюдава, щракна с пръсти. Пръчката се отскубна от ръката ми и попадна в нейната. Миг по-късно, явно по желание на бившата си собственица, се превърна в Мълнията — един човешки бой висока и с цвят на искрящо злато.
Алис я огледа, поглади я с длан и върху устните й се появи усмивка, изпълнена с копнеж. После я смали отново и ми я подаде.
Протегнах колебливо ръка да я взема, но още преди да успея, тя сама подскочи и се върна при мен.
Изражението на фигурата ми подсказа, че не бива да се учудвам.
— Тя вече е истински и изцяло твоя, Вега — бяха тихите й слова.
Погледнах надолу към пръчката. В пръстите, между които я държах, се разливаше топлина, каквато не бях усещала преди.
И усетих необичаен душевен подем.
— Алис — казах, — искам да подновя битката срещу Маладоните.
— Знам.
— Няма ли някакъв шанс още да си жива? Помощта ти положително ще ни бъде от полза.
Тя докосна зеещата дупка на гърдите си.
— За съжаление не, Вега. — Сетне ме огледа от глава до пети. — Успяла си да преминеш Мочурището.
— Да. А Астрея Прайн ме обучи за магьосница.
— Вечно бдителната Астрея. Удивена съм, че изобщо те е пуснала да преминеш.
— Тя знае защо съм тук. И го одобрява.
Алис бавно кимна.
— Кажи ми какво те тревожи.
Обясних й за робите и за това как искам да ги организирам в армия, която да победи Маладоните.
— Вече имаш всичко необходимо, за да постигнеш целта си — рече тя, като погледна към пръчката ми.
— Но аз не знам как да го направя! — възкликнах. — Всичко, с което разполагам, са смътни идеи.
— Осланяй се на убежденията си. Това е достатъчно.
— Не можеш ли просто да ми дадеш някакъв съвет? — попитах почти троснато.
Тя посочи към входа.
— Никой не ти даде съвет как да отвориш онази врата, нали? Ти сама се досети. Защото вярваше, че можеш да го направиш.
Едва сега осъзнах, че вратата е била своеобразен тест. На моите способности или съобразителност. Но как това щеше да ми помогне за в бъдеще?
Щом се обърнах отново, Алис беше изчезнала. Понечих да попитам Ума къде е, но нея също я нямаше.
Тогава очите ми се отвориха и се оказа, че лежа в своето легло, а до мен тихо похърква Хари Две.
Скочих и трескаво се озърнах.
Нима бях сънувала? Или всичко се бе случило в действителност?
Вдигнах ръка. Пръстите ми стискаха пръчката и усещането от нея беше… различно. Топлината ме изпълваше, възможностите се вихреха в главата ми.
Съсредоточих се върху онова, което исках да направя, и върху казаното от Алис Адронис. И изведнъж, в ярък проблясък на яснота, всичко си дойде по местата.
TRIGINTA TRES
Невъобразимото заклинание
Пет минути по-късно стоях и се взирах в златистата магическа пръчка на Бастион Кадъм, лежаща в своята стъклена кутия.
Посегнах да отворя капака, но ме блъсна такава силова вълна, че се прекатурих чак в другия край на стаята.
Изправих се с пъшкане, потърквайки цицината върху главата си.
Добре, и ние знаем някои номера.
— Реджойнда, пръчка на Бастион Кадъм — произнесох, извършвайки плавно движение към себе си.
Не се случи абсолютно нищо.
Опитах всичко останало, което ми дойде наум, но без успех. Дори не ми се удаваше да докосна кутията.
Въздъхнах в безпомощно раздразнение, търсейки наоколо предмет или знак, който да ми подскаже какво да правя… Но помещението бе напълно празно. Спомних си за думите на говорещия дневник, чути в стаята с ковчега на Гюнтер Адронис, сред окървавените ризници и нащърбените оръжия. Той бе казал, че мога да остана в Емпирей, в сигурност и удобство, до края на дните си.
— Не — произнесох на глас. — Нямам намерение да старея и да дебелея със скръстени ръце. Искам да победя Маладоните и да поправя несправедливостта. Такова е решението ми. Ти обеща, че ако съм склонна да платя цената, ще ми бъде оказана помощ. Е, сега съм тук и искам пръчката в онази кутия. Мога ли да я получа, или всичко са били само празни приказки?
Още преди да довърша, усетих нещо в джоба си.
Бръкнах с ръка и го извадих. Беше златистата пръчка.
Просто за да се уверя, надникнах отново в кутията, но тя бе празна.