— Все пак какво, Делф? — изгледах го право в очите.
Той млъкна и подви опашка.
— Е, успех — протегнах ръка на Петра.
Тя я стисна леко и припряно излезе от стаята.
— А ти най-добре вече да заемеш своята позиция край главния вход — наредих на Делф.
Щом останах сама, сърцето ми заби толкова бързо, че ми се стори, че ще припадна.
Цялата твърдост, която бях показала пред приятелите си, се изпари. Трябваше няколко пъти да си повторя, че постъпката ми не е чак толкова ужасяваща, че действително няколко пъти сме ходили до Голям Честен и сме се връщали без произшествия. Петра беше невидима. Разполагаше и със своята пръчка.
Но Делф имаше право. Нямаше как да предскажа какво ще се случи, щом направя заклинанието. Тя можеше да попадне в безизходна ситуация. Да бъде пленена, ранена.
Или убита.
При мисълта слепоочията ми започнаха да пулсират, а сетне усетих нещо мокро върху челото си. Докоснах го.
Беше кръв.
Неволно сведох очи към пръчката и видях червени следи и по нея. Пред удивения ми взор кръвта от челото ми се просмукваше в пръчката.
И тогава си спомних.
Кръвната клетва! Бях се врекла във вярност на Петра, а тя — на мен. Със своите действия нарушавах този обет. Не знаех какво предстоеше да ми се случи. Нима отивах в Забвението?
Паднах на пода, уловила главата си с длани. Хари Две дойде при мен и взе да ближе ръката ми. Щом езикът му докосна капка от кръвта, усетих потръпване по цялото си тяло.
Никой план не си струва Петра да бъде наранена, Вега. Това е грешно. Ако е влюбена в Делф и той в нея, значи така е било писано. Държиш се като някой коварен Маладон, а ти не си такава.
Избърсах кръвта, скочих и отидох до нейната стая.
Тя вече бе облечена и тъкмо излизаше.
— Стой — извиках.
— Какво?
— Аз… току-що измислих друг начин. Не е нужно да ходиш в Голям Честен. Ще се справим и без това.
— Но нали каза, че…
— Да, знам какво казах, но си промених решението. Делф неслучайно спомена, че там можеш да попаднеш в клопка, а това… няма да е добре.
— Сигурна ли си?
— Да, просто вие двамата ще чакате извън Емпирей.
Тя ме изгледа странно и докосна челото ми.
— Май кървиш.
— Дребна драскотина. Е, сега съм малко заета, така че…
Обърнах се и без повече обяснения тръгнах към стаята си.
Захлопнах вратата след себе си и изтичах пред огледалото в банята. Кръвта бе изчезнала от лицето ми, както и от пръчката. Въздъхнах с облекчение. Но какво щях да правя, ако тя изобщо не се бе появила? Нима наистина щях да оставя Петра да тръгне, най-вероятно към своята смърт? Ами ако в жилите ми наистина течеше маладонска кръв, както бе намекнал и дядо ми при своя разказ за злия баща на Алис Адронис?
Затворих очи и бавно ги отворих. Не можех да мисля за това сега. Трябваше да се концентрирам. Твърде много хора разчитаха на мен.
В главата ми се въртяха думите, изречени от Ума.
Той бе не само мой баща, но баща на целия народ.
Допусках, че смисълът им е бил доста буквален.
Извадих от джоба си тефтера с имената на хората, поробени от Маладоните. Разтворих го и започнах да го прелиствам. Сетне с лек замах произнесох:
— Акумулдис тодос.
Написаното върху страниците изчезна и те станаха бели.
Дотук добре.
Поставих пред себе си златистата пръчка на Бастион Кадъм и доближих върха на своята до нея.
Поех си дълбоко дъх и мислено се пренесох назад към разговора с Маладона. Трябваше да възпроизведа заклинанието точно както го бях чула от него.
Това бе рискован момент. Намирах се в напълно непознати води, но от друга страна, всяка магия някога се правеше за първи път.
Разликата бе, че аз се канех да използвам вече съществуващо заклинание, но по нов начин. И то не едно, а цели три. За да постигна целта си, трябваше да ги свържа и задействам едновременно.
Нарисувах в съзнанието си ясна картина на онова, което исках да се случи. Всъщност това бе цяла верига от събития.
Скоро вече бях напълно съсредоточена. Дори нямах представа, че съм способна дотолкова да фокусирам мислите си, но по някакъв начин се получи.
Имах в главата си три отделни, отчетливи образа.
Златистата пръчка.
Имената от списъка.
И Голям Честен.
Докоснах пръчката на Бастион Кадъм със своята.
И сетне произнесох думите — уверено, стегнато, твърдо. Изпитвах безгранична увереност и сила на волята. Сякаш всичко, което бях извършила, за да стигна дотук, всяка положителна черта, проявила се по време на дългото ми пътешествие, всяка способност, породена от необходимостта, всяко преодоляно препятствие, всеки малък триумф, ме бяха подготвяли за този миг.