— Дисасемблиус, проджекта…
Сякаш някой друг говореше чрез мен, използваше ме като канал, за да произнася словата.
— Амплифиус спектрумака…
Стиснах клепачи, поддържайки абсолютна концентрация.
— Вамон рециптикус. Аганте апертус.
Когато ги отворих отново и погледнах към златистата пръчка, тя бе започнала да се тресе неудържимо. Но аз не отделях от нея върха на своята.
В следващия момент изригна ослепителна мълния — толкова ярка, че пред очите ми заиграха петна. Тя обхвана цялата стая и накара Хари Две да избухне в яростен лай.
Но аз оставах все така фокусирана върху трите образа: пръчката, имената, града.
След още секунда пръчката на Бастион Кадъм се пръсна на стотици парчета.
Малки, златни късчета се завъртяха във въздуха като уловени от невидим вихър и се заиздигаха все по-нагоре и по-нагоре към тавана.
— Катапулус таргериус.
С тихо пропукване те изчезнаха.
Светлината също угасна.
Но аз не биваше да се отпускам.
Работата бе едва наполовина свършена.
Нови образи замениха първите три.
Лица, ръце, очи.
Думите се отрониха от устните ми.
— Еретика. Десиминус. Плутариум.
Поех отново дъх, поддържайки ги ясни и отчетливи.
— Еманципатико стелара.
Пред вътрешния ми взор започнаха да се разбулват очи. Лица да стават нормални. Разумът да се възвръща. Реални спомени да заменят изкуствено насадените.
Из цял Голям Честен пръсти се протягаха и улавяха предмети.
Но аз продължавах. Това още не бе краят.
Стиснах пръчката с две ръце, защото тя вече се тресеше толкова силно, че не бях сигурна дали ще мога да я удържа само с една.
Предполагам, че бях достигнала нечувано високи нива на магьосничество, но това не ме караше да се чувствам специална, напротив. Караше ме да се боя от провал. Защото ако се провалях, всички тези хора щяха начаса да загинат или да останат в нереално, междинно измерение, сътворено от мен.
Сега се концентрирах върху два образа: хора и място.
Мястото не беше Голям Честен.
То се намираше тук.
В Емпирей.
Опитвах да извърша заклинанието Пас-пусе, но от разстояние. И не върху себе си, а върху петдесет други човешки същества, които трябваше да пренеса на безопасен пристан.
Пръчката ми се надигаше и клатеше като кораб в бурно море.
От сърцевината и започна да се вие дим.
Бедната Мълния сякаш всеки миг щеше да пламне в ръцете ми.
Но аз не й давах мира.
Агретата… Кумуладис… Елевата…
Този път за малко не я изпуснах. Тя подскочи толкова силно, че ме удари по челото. Усетих как по лицето ми се стича струйка кръв.
Призовах на помощ всичките си останали сили. Това бе мигът на истината — сега или никога. Чувствах се едновременно уверена и изплашена до смърт.
Интуитивно се досещах, че обичайното заклинание няма да е достатъчно. Бях телепортирала други хора с него, но не от разстояние и не петдесет на брой.
Смръщих вежди от напрежение.
— Пас-пусе титаникус енкапсуладо принципиум тодос.
Направих пауза, за да покача енергията до нивото, което знаех, че е необходимо.
Сега, Вега, сега!
— Домум нунк ен перпетуум! — извиках.
Ярък лъч бликна от върха на пръчката ми и се издигна право нагоре през тавана, оставяйки върху него обгорено петно.
Веднага щом той угасна, паднах назад и изгубих съзнание.
Следващото, което усетих, бе езикът на Хари Две, ближещ ме по лицето.
На долния етаж цареше суматоха.
Над нея се извисяваше гласът на Пилсбъри, даващ някакви разпореждания.
Скочих и се завтекох натам по широкото стълбище, а кучето ме следваше с лай по петите.
Преддверието на Емпирей бе просторно, но сега с труд побираше събраната в него тълпа.
Пилсбъри и госпожа Джоли сновяха напред-назад и се мъчеха да въдворят ред, но усилията им бяха обречени на провал, особено по отношение на гостите, непривикнали към говорящи доспехи и метли с дървени ръце.
— Моля, запазете тишина — извиках. Когато това не се оказа достатъчно, вдигнах пръчката към тавана, промълвих заклинание и отекналият оглушителен гръм накара всички да млъкнат и да се обърнат към мен.
Най-отпред бяха Сесилия Харкс, Ана Дибъл, Сара Бонд и Клайв Пипън. Край вратата със спокоен и доволен вид стоеше Амикус Арнолд. До него плахо се озъртаха пълничкият Артемис Дейл и Миранда Уийкс. Недалеч от тях забелязах Денис О’Шонъси и Реджиналд Магнус, които толкова си приличаха, че можеха да минат за братя. Иззад голяма ваза цветя развълнувано надничаше Дидо Дат.