Със свито сърце забелязах появата на още четирима, навярно призовани на помощ от другарите си. Очаквах и самият Ендемен всеки момент да изскочи отнякъде. Всъщност дори бях учудена, че не ръководи лично операцията.
Във всички случаи, независимо от броя на преследвачите, основната ми задача бе да открия и спася Петра и Делф.
Но къде да ги търся? Дали не бяха отведени в замъка? Или пък вече бяха… мъртви?
Погледнах към магическата пръчка в ръката си.
Една-единствена, срещу осем на противниците. Но аз винаги се бях сражавала с неравни сили, още от Дуелума у дома, в Горчилище. И бях печелила всяка битка.
Мнозина смятаха, че у мен има нещо специално. Е, сега бе моментът да проверя дали действително е така.
При засадата в стаята Маладоните не бяха хвърлили заклинанието Ригаморте, срещу което щитът бе безполезен. Очевидно имаха за цел не да ме убият, а да ме заловят жива. И ми се струваше, че знам защо. За да ме изтезават и изтръгнат от мен и последното зрънце информация.
Е, аз щях да се възползвам от това.
От опит знаех, че щом врагът те превъзхожда числено, най-добрата тактика е да го разделиш.
Пуснах две бързи магии над главите им, насочени в различни посоки. После, без да се бавя, се пренесох зад гърбовете им. Те реагираха точно по начина, по който очаквах — половината тръгнаха на една страна, а другата половина — на друга. Шансовете ми оставаха малки, но все пак бяха по-добри отпреди.
Последвах групата, която се втурна подир отдалечаващата се светлина на първата ми магия, като спазвах достатъчно разстояние, за да не ме забележат. Вдигнах пръчката и се прицелих в най-задния Маладон.
Заклинанието Субсервио го улучи между плешките и аз му прошепнах своите инструкции. Той моментално се обърна срещу другарите си и ги атакува, поваляйки двама на земята. Четвъртият успя да се окопити навреме и да го извади от строя.
Докато се оглеждаше откъде е дошла изненадата, използвах Субсервио и срещу него. Той отпусна ръка, а лицето му доби тъповат вид.
Отидох бързо до него, взех му пръчката с облечената си в ръкавица ръка и я строших на две. Сторих същото и с пръчките на останалите, преди да насоча отново вниманието си към него.
— Как се казваш?
— Дълиш — отвърна намусено той.
Приложих му магията Ориганте, за да разкрия истинския му облик, но за мое учудване, той не се превърна в противно чудовище. Нима не всички Маладони изглеждаха еднакво?
— Добре, Дълиш, къде са моите приятели?
Озадаченият му вид ми подсказа, че трябва да бъда по-конкретна.
— Високият младеж и момичето. Чиято пръчка използвахте, за да ме подмамите тук.
Той кимна.
— Намират се в казармата на Елитната гвардия, в другия край на Голям Честен.
— И са живи? — попитах рязко.
Ново кимване.
— Къде е нейната пръчка?
— Не е у мен.
— А у кого тогава?
— Ето у него — посочи мъжът един от падналите на тротоара.
Изтрих от паметта му всеки спомен за нашия разговор и го повалих в несвяст. Сетне се обърнах към Маладона, когото беше посочил, и произнесох:
— Реджойнда, пръчка на Петра.
Тя изскочи от джоба му и попадна в ръката ми. Помислих за секунда и добавих:
— Реджойнда и всичко останало, принадлежащо на Петра, Делф или мен.
Не се случи нищо.
Прибрах пръчката в наметката си и се обърнах тъкмо навреме, за да отбия летящото към мен заклинание.
То отскочи от магическия ми щит и експлодира в стената на съседната сграда, оставяйки зееща дупка.
Втората четворка костюмирани се бе появила изневиделица, навярно дочула или усетила ставащото.
Сега вече дуелът започна наистина.
Смятах, че нямам никакъв шанс. Добре помнех как схватката дори с един-единствен Маладон бе изцедила от Петра и мен и последната капка сила. Накрая едва можехме да помръднем с пръст, докато противникът ни изглеждаше напълно свеж и боеспособен. Тогава единствено намесата на Хари Две ни бе спасила.
Но сега, по непонятна за мен самата причина, пръчката ми се движеше по нов и удивителен начин. Танцуваше, подскачаше, парираше и изпращаше заклинания.
Колкото по-дълго се сражавах, толкова по-енергична и уверена се чувствах.
— Импакто. Ембатлементо. Джагада. Параликто. Ембатлементо.
Повалих един от противниците с магията Енгълфиадо, а друг ослепих с Импарио и той започна да стреля напосоки, карайки другарите си да залягат и да се крият.