Това ме успокои, но само донякъде.
Не беше ли в крайна сметка по-добре да си роб, но жив?
Отколкото свободен, но мъртъв?
Отговорът ми се губеше.
Винаги е хубаво да си свободен — това беше ясно.
Но също толкова ясно бе и че един мъртвец трудно би се радвал на свободата.
В крайна сметка отхвърлих завивките, станах и взех да крача из стаята.
Щом слънцето изгрееше, от мен се очакваше да пристъпя към сформиране на боеспособна армия.
Аз, Вега Джейн. Която нямаше и шестнайсет навършени години. Усетих как хладна тръпка плъзва по всичките ми жили. Но сетне докоснах пръчката и допирът й отново ме изпълни с топлина. Все пак бях извършила толкова неща, които отначало смятах за невъзможни. Защо, по дяволите, да не събера и армия? Върнах се в леглото и този път заспах толкова здрав сън, че отворих очи едва когато Пилсбъри произнесе над главата ми:
— Ще желаете ли закуска, господарке Вега?
Приседнах и забелязах, че през прозореца вече струи обилна светлина. Протегнах се с широка прозявка.
— Всъщност да — отвърнах. От самото напускане на Горчилище не се бях чувствала по-бодра и отпочинала.
— Чудесно, веднага ще я донеса.
— А къде са останалите? — осведомих се.
— Хранят се в трапезарията. В чудесно разположение на духа, смея да добавя. Любопитни са да узнаят какво предстои, както и всички ние!
Докато се измия и облека, закуската ми беше сервирана. Изядох я с апетит, както и Хари Две, чиято купичка бе поставена на пода.
След като приключих, взех пръчката, изправих се пред огледалото и си намигнах за кураж.
Време беше да се залавям за работа.
Влязох с широка крачка в Голямата зала.
Петдесетимата, спасени от нас, до един бяха там.
А също Делф и Петра. Останалите ги бяха обградили и ги засипваха с въпроси.
Но при появата ми настана гробна тишина и всички погледи се устремиха към мен.
Усетих как поруменявам, а сърцето ми заби по-бързо. По дяволите, не бях привикнала към толкова много внимание. Пресегнах се да почеша Хари Две зад ухото, докато взорът ми обхождаше присъстващите.
Бяха приблизително равен брой мъже и жени, с най-разнообразен цвят на кожата — от снежнобял през кафеникав до черен, с всякакви приятни междинни оттенъци.
Забелязах как първо Делф, а сетне и Петра ми се усмихват насърчително.
Преди да започна да говоря обаче, се случи нещо напълно неочаквано.
Амикус Арнолд, който стоеше в дъното, започна да пляска с ръце. Към него се присъедини друг, после втори и трети. Скоро цялата зала вече ехтеше от аплодисменти.
Изчервих се съвсем, а от очите ми бликнаха сълзи от вълнение. Едва когато вдигнах ръка, овациите стихнаха.
— Приветствам ви с добре дошли в Емпирей, дома на моите и вашите предци — казах. — Тук сме в безопасност от атаки, но трябва да поддържаме бдителност, за да сме сигурни, че ще е така и за в бъдеще. Къщата е магическа и притежава много свойства, още непознати дори и за мен. — Посочих пръчката си. — Всички вие сега имате пръчки като тази. Те ще бъдат източникът на вашите магични способности. Маладоните ви наричаха „обикновени“ — заради състоянието, до което ви бяха докарали. Но аз знам, че във всеки от вас се крият необикновени заложби. А сега, заедно с моите приятели Делф Делфия и Петра Сонет, без които тази среща изобщо нямаше да се състои, ще започнем вашето обучение. Целта е да разгърнем напълно огромния ви потенциал.
Тук направих пауза, за да си поема дъх и да им дам възможност да вникнат в думите ми.
— Обучението няма да е лесно, нито безопасно — продължих. — Почти със сигурност ще има наранявания. Ще допускате грешки. На моменти ще ви обзема отчаяние. — Надали някой знаеше това по-добре от мен. — Но ви обещавам, че ако се трудите усилено и всеотдайно, резултатите ще бъдат наистина удивителни.
Отново замълчах за секунда, обхождайки лицата им с поглед. Предстоеше да им разкрия същината на въпроса.
— Щом подготовката ви приключи, ще дойде ред на най-трудната част. Маладоните са ви поробили и контролират изцяло вашия свят. Те са зли, жестоки, безмилостни същества. А също удивително вещи в магията и използването й в битка. С нейна помощ са изтребили мнозина от нашата раса във войната, водена преди векове. Предлагам сега още веднъж да се вдигнем срещу тях. И този път да ги победим. — Вдигнах пръчката си високо във въздуха. — Съгласни ли сте?
В отговор всички пръчки се стрелнаха нагоре като една.
Този път реших да не спирам овациите, а да ги оставя да продължат колкото си щат. Малко повишаване на духа не беше излишно.
Особено за мен.